Нещо се преобърна дълбоко в стомаха й — нещо почти подобно на щастие — когато чу по алеята връщащата се кола, чиито фарове описаха дъга през тъмната всекидневна.
Успя с триста зора да напипа копчетата, за да превключи на новините — далече по-бавно, отколкото очакваше; набута празната винена бутилка под дивана и се вкопчи в почти празната си чаша като в част от реквизита. Входната врата се отвори и затвори. Майлс влезе зад гърба й в стаята.
— Що седиш на тъмно?
Запали една от лампите, а тя го огледа набързо. Изглеждаше все така безупречно, както на тръгване, ако не се смятаха капките дъжд по раменете на сакото му.
— Как мина вечерята?
— Добре. Всички питаха защо те няма. Обри и Джулия много съжаляваха, че не си дошла.
— Ама, разбира се. Да не говорим за майка ти, която сигурно се съдра да реве от мъка.
Той седна на един от фотьойлите, под прав ъгъл спрямо нея, и я премери с поглед. А тя изтика падналите в очите й коси.
— За какво са всичките тези фасони, Сам?
— Ако и досега не си разбрал, Майлс…
Но и самата тя не бе сигурна в отговора; или поне нямаше представа как да сбие цялата тази разпростряла се обида в едно свързано обвинение.
— Не виждам с какво кандидатурата ми за общинския съвет…
— О, за бога, Майлс! — възкликна тя и леко се стресна от силата на собствения си глас.
— Добре де, обясни ми, ако обичаш — каза той, — какво те засяга изобщо тази работа?
Гледаше го гневно и се мъчеше да намери достатъчно точен израз, който да задоволи педантичния му ум, който, като някаква заядлива пинсета, моментално сграбчваше погрешно изречената дума, но много често не успяваше да възприеме основната идея. Как да му го каже така, че да я разбере? Че й е адски скучно да слуша безкрайните приказки на Хауърд и Шърли за дейността на съвета ли? Че и самият той вече й досажда до възбог с нескончаемите повторения на случки от доброто му старо време като ръгбист и самодоволните му описания на служебните му подвизи, и че само липсва сега да почне да ги допълва и с разсъждения на тема „Фийлдс“?
— Просто бях останала с впечатление, че имаме съвсем други планове — каза Саманта в полумрачната им всекидневна.
— Като например? Бъди по-точна, ако обичаш.
— Ами решили бяхме например — запроизнася старателно над ръба на треперещата чаша Саманта, — че щом момичетата завършат училище, ще тръгнем да пътешестваме. Нима не помниш, че си го обещахме?
При всичкия безформен гняв и мъката, които я обзеха, откакто Майлс обяви решението си да се кандидатира за съвета, нито за миг не се бе сетила да съжалява за пропуснатото навремето едногодишно пътешествие, но в сегашния момент тъкмо то й се яви като действителния проблем — или поне като най-точен израз на антагонизма и копнежа, които таеше.
Майлс изобщо не успя да включи.
— Какви ги приказваш?
— Когато забременях с Лекси — обяви на висок глас Саманта, — и нямаше как да заминем, след като проклетата ти майка ни ожени за нула време, а баща ти те уреди да постъпиш в „Едуард Колинс“, ти каза, и двамата се договорихме, че ще го направим, след като децата ни отраснат; че ще заминем нанякъде и ще си наваксаме за всичко, което сме пропуснали.
Той бавно заклати глава.
— За пръв път го чувам — рече. — Откъде, по дяволите, ти хрумна всичко това?
— Спомни си, Майлс: бяхме в „Черният прелат“, аз ти казах, че съм бременна, а ти каза… ей, богу, нима не помниш, Майлс… казах ти, че съм бременна, а ти ми обеща… обеща ми…
— От почивка ли имаш нужда? — възкликна Майлс. — Само това ли? Искаш да си починеш?
— Не, Майлс, нямам нужда от никаква проклета почивка, искам само… ама ти наистина ли не помниш? Нали тогава си казахме, че ще изчакаме децата да пораснат, ще зарежем всичко за цяла една година и ще го направим!
— Ами хубаво. — Имаше вид на разстроен човек, желаещ единствено да му се махне от главата. — Чудесно. Щом Либи навърши осемнайсет след четири години, пак ще си поговорим по въпроса. Но на този етап не виждам какво ти пречи евентуалното ми избиране за съветник.
— Да де, ако не се смята това, че ще трябва да те слушам заедно с проклетите ти родители да хленчите през останалия си земен живот за проклетия „Фийлдс“…
— Аха, „нашият земен живот“, казваш — изхили се самодоволно той. — В противовес на кое…?