— К’во й е? — попита.
Стомахът й буквално се преобърна, както правеше, когато като малка се премяташе през парапети, подобни на този, пред който стоеше в момента. Десет метра под нея народът се щураше, понесъл найлонови торби, буташе пазарски колички или влачеше след себе си невръстни дечица.
— Приели са я в „Саутуест Дженерал“. Преди една седмица. Получила е удар.
— От една седмица е в болница ли, викаш? — не можеше да повярва Кристъл, а стомахът й продължаваше да се носи. — Що никой не ни е казал?
— Ами тя едва говори, но два пъти им е споменала името ти.
— Моето име ли? — стисна здраво Кристъл мобифона.
— Твоето. Май иска да те види. Много е зле. Можело и да не прескочи трапа.
— В кое отделение е? — попита Кристъл, а мозъкът й зажужа.
— Дванайсето. Интензивното. Свижданията са от дванайсет до четири и от шест до осем. Запомни ли?
— Да не…?
— Бързам. Рекох да ти кажа, в случай че искаш да я видиш. Чао.
И прекъсна. Кристъл сне телефона от ухото си и впери поглед в екранчето. Натисна няколкократно бутона за повикване, но накрая й се показа надписът „Абонатът неизвестен“. Леля й явно не желаеше да я търсят.
Кристъл се върна при Ники и Лиан, които веднага усетиха, че е станало нещо лошо.
— Върви да я видиш — каза й Ники и погледна своя телефон да види колко е часът. — Ще успееш да стигнеш преди два. Вземи рейса.
— Ъхъ — каза безизразно Кристъл.
Замисли се дали да не забере от къщи майка си и Роби, та и те да видят Баба Кат, но се сети, че предишната година бе станала голяма разправия и оттогава майка й и Баба Кат не си говореха. Сто на сто ще падне голяма кандърма да навие майка си да дойде до болницата, а и не беше никак сигурна, че и Баба Кат ще й се зарадва особено.
Много е зле. Можело и да не прескочи трапа.
— Имаш ли достатъчно пари? — попита Лиан на път към автобусната спирка и взе да рови из джобовете си.
— Ъхъ — отвърна Кристъл, след като провери. — До болницата е само една лира, нали?
В очакване на двайсет и седми номер си поделиха една цигара. Ники и Лиан й помахаха за довиждане, сякаш я изпращаха на някое хубаво място. В последния миг Кристъл се уплаши и й се прищя да им викне: „Идвайте и вие!“. Но автобусът се отлепи от тротоара, а Ники и Лиан вече се бяха обърнали с гръб и си приказваха.
Тапицерията на седалката бе от някаква стара, миризлива и дращеща материя. Автобусът излезе на улицата, която минаваше покрай търговския център, после сви надясно по една от главните улици с големи магазини от двете й страни.
Страхът вибрираше в корема й като някакъв зародиш. Не че не си беше давала сметка колко стара и болнава бе станала Баба Кат, но смътно в себе си все се беше надявала, че тя ще се съвземе, ще се върне към добрите си времена, които бяха траяли толкова много години — да й почернее пак косата, да се изправи гръбнакът й, а паметта й да добие същата острота като хапливия й език. За нея Баба Кат бе вечно издръжлива и неуязвима и не можеше да си я представи, че умира. Ако изобщо се сещаше за деформирания й гръден кош, за безбройните бръчки, нашарили лицето й, Кристъл си ги представяше като благородни белези от успешната борба на прабаба й за оцеляване. Никой от познатите на Кристъл не бе умрял от старост.
(Сред хората, в чиято среда се движеше майка й, смъртта навестяваше младите, като понякога дори не изчакваше лицата и телата им да се съсухрят и обезобразят. Трупът, който Кристъл бе открила в банята им, когато беше на шест, бе на млад хубавец, бял и прекрасен като статуя, или поне тя така го беше запомнила. Но от време на време този спомен й се струваше объркан и съмнителен. Не беше съвсем сигурна в какво да вярва и в какво — не. Като малка бе чула неща, които възрастните впоследствие отхвърляха и отричаха. Можеше да се закълне, че чу как Тери тогава й каза: „Това беше баща ти“. Но и че след много години се отрече: „Стига глупости ма. Баща ти си е жив и здрав. Нали знаеш, че е в Бристол?“. При което Кристъл се принуди отново да се примири с мисълта за Бангър, както всички викаха на оня, който разправяха, че й бил баща.
Но за фон на всичко това бе служила вечно Баба Кат. На нея дължеше разминаването си с приемни родители: Баба Кат бе готова да я поеме там, в Пагфърд, като някаква яка, макар и неудобна обезопасителна мрежа. Псувайки бясно, Баба Кат се беше нахвърлила с еднаква злоба и върху Тери, и върху ония от „Социални грижи“ и бе отвела у дома си не по-малко бясната си правнучка.