Кристъл не можеше да реши дали изпитва обич, или омраза към къщичката на „Хоуп Стрийт“. Беше занемарена и вонеше на белина; човек имаше чувството, че няма накъде да помръдне. Но в същото време й даваше чувството за сигурност, пълна сигурност. Баба Кат пускаше у дома си само определени, одобрени индивиди. А в един стъклен буркан в дъното на банята си държеше старомодни кубчета с ароматни соли за вана.)
Ами ако завареше и други посетители до болничното легло на Баба Кат? Нямаше представа как изглеждат поне половината им роднини, а самата мисъл, че може да срещне непознати, с които има кръвна връзка, я докарваше до ужас. Тери имаше няколко полусестри — плод на многобройните връзки на баща й, когото Тери така и не беше виждала; Баба Кат обаче държеше да е в течение на всичко и упорито поддържаше връзка с огромния разпокъсан род, който синовете й бяха създали. През годините имаше няколко случая, когато Кристъл биваше заварена у Баба Кат от непознати роднини. Имаше чувството, че я оглеждат с подозрение и разпитваха Баба Кат под сурдинка, но Кристъл се правеше, че не ги забелязва, и изчакваше да си заминат, че да остане насаме с прабаба си. Особено я дразнеше мисълта, че в живота на Баба Кат може да има и други деца освен нея.
(— Тия кои са? — попитала бе на девет години Баба Кат и бе посочила ревниво с пръст поставената в рамка върху шкафа на баба й фотография на две момчета в униформите на пакстънската гимназия.
— Двама от правнуците ми — отвърна й Баба Кат. — Тоя е Дан, а тоя е Рики. Братовчеди сте.
Кристъл обаче нямаше нужда от братовчеди, нито искаше да ги вижда на шкафа на прабаба си.
— А тая коя е? — сочеше настоятелно момиченцето с къдрави златисти коси.
— Рианън, дъщеричката на моята Мишел, на пет годинки. Красавица, а? Ама взе, че се ожени за някакъв арабин — отвърна Баба Кат.
На шкафа на Баба Кат обаче така и не се появи снимка на Роби.
Наистина ли си нямаш представа кой изобщо е баща му, курво с курвите? Писна ми. Не мога повече да се разправям с теб, Тери. Оправяй се, както си знаеш.)
Автобусът пъшкаше по градските улици, покрай тълпите пазаруващи в неделния следобед. Когато Кристъл беше малка, Тери я водеше почти всеки уикенд в центъра на Ярвил: натикваше я в спортната бебешка количка, която Кристъл отдавна беше надрасла, понеже количката й предлагаше много повече места за криене на откраднатите стоки — можеш да ги набуташ под детските крачета или в торбите в коша под седалката.
Понякога Тери крадеше от магазините в тандем с Черил — сестрата, с която общуваше и която бе омъжена за Шейн Тъли. Черил и Тери живееха през пет преки една от друга във „Фийлдс“, а като се скараха, което не беше никак рядко — вцепеняваха въздуха с приказките си. Кристъл така и не можеше да схване в кой момент си говорят с братовчедите й от семейство Тъли и в кой — не, пък и вече й беше все едно: с Дейн разговаряше всеки път, щом го срещнеше. Веднъж дори се изчука с него, когато бяха на четиринайсет, след като си поделиха бутилка сайдер в градинката. Оттогава нито един от двамата не беше отворил дума за случилото се. А на Кристъл никак не й беше ясно дали законът поначало позволява да се оправяш с братовчеда си. Но от някакви приказки на Ники беше останала с впечатлението, че не го.
Автобусът се изкатери до пред главния вход на „Саутуест Дженерал“ и спря на двайсетина метра от огромния сив остъклен продълговат паралелепипед. Между сградата и портала имаше няколко добре поддържани тревни площи, тук-там по някое малко дръвче и гора от указателни табели.
Кристъл слезе подир две възрастни дами, бръкна в джобовете на анцуга и се заоглежда. Така и не помнеше вече името на отделението, което Даниела й беше казала; в главата й беше останало само това, че Баба Кат е в нещо дванайсето. Пристъпи уж нехайно към най-близката табела и уж случайно я погледна: съдържаше ред подир ред неразбираеми букви, образуващи думи, дълги колкото цялата й ръка, и стрелки, сочещи наляво, надясно и по диагонал. Кристъл не я биваше особено по четенето, а струпването на огромни количества думи я стряскаше и предизвикваше у нея агресивност. След още няколко скришни погледа към стрелките стигна до извода, че номера изобщо не се виждат, поради което реши да последва двете възрастни дами по посока на двойните стъклени врати, водещи в главната сграда.
Фоайето беше пълно с народ и още по-объркващо и от табелите. Пълното с купувачи магазинче бе отделено от основната част на фоайето с витрини от пода до тавана; редиците пластмасови столове като че бяха заети от дъвчещи сандвичи хора; в ъгъла се виждаше пренаселено кафене, а насред залата се издигаше шестоъгълен щанд, на който едни жени чукаха по компютрите си и отговаряха на запитвания. Кристъл се запъти натам с все още напъхани в джобовете ръце.