— Търся дванайсто отделение — рече намусено на една от жените.
— Трети етаж — отвърна й със същия тон жената.
От гордост Кристъл реши да не пита нищо повече, само се обърна и се отдалечи; накрая, в дъното на коридора, видя асансьорите и се качи на един за нагоре.
Нужен й бе близо четвърт час да открие отделението. За какво са им всички тия тъпи дълги думи, ами не вземат да сложат номера и стрелки? Но докато маратонките й скърцаха по бледозеления линолеум на коридора, някой я извика по име иззад гърба й.
— Кристъл?
Беше леля й Черил — висока и мощна, по пола от дънков плат и плътно прилепнало бяло бюстие, с прокарали черни корени изпод банановия цвят на косите й. Яките й ръце бяха покрити с татуси от кокалчетата на пръстите чак до раменете, а от всяко ухо висяха по няколко златни халки като за завеси. В ръката си стискаше кен с кока-кола.
— Не можа да се вдигне да дойде, значи? — каза Черил.
Разкрачила бе стабилно босите си нозе като някой охранител.
— Кой това?
— Тери. Не пожела ли да дойде?
— Още не знае. И аз самата току-що чух. Даниела ми се обади.
Черил изтегли халката на кена и загълта шумно от колата; потъналите в широкото плоско лице очички бяха на петна, като мляно месо с тлъстини, и наблюдаваха Кристъл над ръба на кена.
— Аз казах на Даниела да ти каже. Три дни лежала у тях без никой да я види, мама му стара. Можеш ли да си представиш в какво състояние са я заварили. Еби му майката.
Кристъл реши, че няма нужда да пита Черил защо сама не е изминала краткия път по „Фоли Роуд“ да съобщи лично новината на Тери. Явно сестрите пак бяха скарани. Не можеше да им хване дирята.
— Къде е тя? — попита Кристъл.
Черил я поведе с шляпащи по пода джапанки.
— Ей — рече в движение, — една журналистка ми се обади да пита за тебе.
— Наистина ли?
— И ми остави някакъв номер.
Кристъл се канеше да й зададе още куп въпроси, но влязоха в много тихо отделение и изведнъж я достраша. Миризмата никак не й хареса.
Баба Кат беше почти неузнаваема. Едната страна на лицето й бе съвсем разкривена, все едно някой беше опънал с жица мускулите му. Устата й беше провиснала на една страна; дори едното й око беше полузатворено. Напъхали й бяха разни тръбички, а в ръката й беше забита игла. Така както беше легнала, още повече личеше колко деформиран е гръдният й кош. Чаршафът се издигаше и спадаше на най-неочаквани места, та гротескната й глава върху кльощавия врат стърчеше като от дуло на оръдие.
Баба Кат изобщо не помръдна, когато Кристъл седна до нея. Дори с поглед не реагира. Само едната от дребните й ръчички леко потрепна.
— Не може да говори, но снощи успя два пъти да ти каже името — уведоми я Черил, загледана мрачно над ръба на кена.
Нещо стегна гърдите на Кристъл. Не знаеше дали Баба Кат ще я заболи, ако я хване за ръката. Приближи полека пръстите си до онези на Баба Кат, но не ги вдигна от чаршафа.
— Рианън вече идва — каза Черил. — И Джон със Сю. Сю търси начин да се свърже с Ан-Мари.
Настроението на Кристъл моментално се вдигна.
— Къде е тя сега? — обърна се към Черил.
— Някъде по Френчи Роуд в Бристол. Нали знаеш, че си има бебе?
— Чух нещо — каза Кристъл. — Момче или момиче?
— Нямам представа — отвърна Черил и отпи от колата.
Някой в училище й беше подвикнал: Ей, Кристъл, сестра ти май е надула тумбака! Вестта я зарадва. Щеше да е леля, нищо, че можеше и никога да не види бебето. Откакто се помнеше, бе влюбена в мисълта за Ан-Мари, която отнесли, преди Кристъл да се роди — изчезнала като дух в друго измерение, като героиня от приказка, не по-малко красива и загадъчна от мъртвеца в банята на Тери.
Баба Кат помръдна устни.
— К’во? — приведе се до устата й Кристъл, полууплашена, полувъзторжена.
— Искаш ли нещо, Бабо Кат? — попита тъй силно Черил, че шепнещите посетители около другите легла я изгледаха неодобрително.
Кристъл улавяше единствено някакъв шипящ, накъсан звук, но Баба Кат категорично се мъчеше да каже някаква дума. Кристъл се бе привела чак до отсрещната страна на леглото, вкопчила се с една ръка за металната табла.