Докато палеше цигарата, наблюдаваше Гая и Сухвиндер над свитите си на шепи ръце. Но двете момичета не тръгнаха към дома на Гая на „Хоуп Стрийт“, а се насочиха бавно към площада. Андрю ги последва, пушейки, леко намръщен, в неосъзната имитация на най-неосъзнаващия себе си човек, когото познаваше — Фатс, а през цялото време очите му се пълнеха от гледката на меднокестенявите коси, които подскачаха по плещите й, и на полата, която се усукваше около полюляващите се нейни бедра.
Веднъж стигнали до площада, двете момичета съвсем забавиха крачка, колкото повече се приближаваха до „Молисън енд Лоу“ — сградата с най-импозантната фасада: сини и позлатени букви над входа и четири окачени кошници. Андрю се позадържа на дистанция. Момичетата спряха и се загледаха в малката бяла обява на витрината на новото кафене, после се скриха в гастронома.
Андрю направи една пълна обиколка на площада, покрай „Черният прелат“ и „Хотел Джордж“, после също спря пред написаната с печатни букви на ръка обява, че търсят работници за през уикендите.
Хиперчувствителен по отношение на акнето си, което в момента бе съвсем напъпило, той чукна с нокът огънчето от цигарата, задуши дългия фас, прибра го в джоба си и последва Гая и Сухвиндер в магазина.
Момичетата стояха до масичка, отрупана с опаковани в кутии овесени питки и солени бисквити, и гледаха как огромният мъж с ловджийската шапка разговаря с някакъв възрастен клиент. Когато звънчето над вратата издрънча, Гая се извърна.
— Здрасти — рече Андрю с пресъхнала уста.
— Здравей — отвърна му тя.
Заслепен от собствената си смелост, Андрю се приближи, но чантата зад рамото му закачи на минаване въртящата се стойка с пътеводители за Пагфърд и брошури „Традиционните ястия на Югозападна Англия“. Успя да хване навреме стойката и да я задържи права, после набързо свали чантата от гърба си.
— Работа ли търсиш? — попита го тихо Гая с чудотворния си лондонски акцент.
— Ъхъ. И ти ли?
Тя кимна.
— Маркирай го с флаг на страницата за предложения, Еди — тръбеше Хауърд към клиента. — Качи го на уебстраницата, а аз ще имам грижата да го включа в дневния ред. PagfordParishCouncil — една дума — точка со, точка UK, наклонена черта Suggestion Page. Или следвай линка. Pagford… — Диктуваше бавно, а онзи с трепереща ръка пишеше по извадения лист — Parish…
Очите на Хауърд огледаха набързо тримата тийнейджъри, чакащи тихо до вкусните печива. И тримата бяха с половинчати униформи на „Уинтърдаун“ — училището им даваше толкова свобода и избор на трактовка, че то почти не приличаше на униформа (за разлика от „Сейнт Ан“, където държаха на спретнатите полички от шотландско каре и блейзър). И въпреки това бялото момиче притежаваше поразителна красота — прецизно шлифован диамант, изпъкващ още повече на фона на невзрачната дъщеря на семейство Джаванда, която Хауърд дори не знаеше по име, и светлокестенявия младеж с подчертано пъпчивата кожа.
Клиентът излезе с поскърцване от магазина и звънчето пак звънна.
— Мога ли да ви бъда полезен? — попита Хауърд, без да откъсва поглед от Гая.
— Да — каза тя и се приближи към него. — Мм. За работа сме дошли. — И посочи обявата на витрината.
— О, да — засия Хауърд. Новият сервитьор, който бе наел за уикендите, само преди няколко дни го бе напуснал, предпочел пред кафенето работата в един ярвилски супермаркет. — Да, да. И сте се насочили към сервитьорството, така ли? Предлагаме минималната надница, работното време е от девет до пет и половина в събота, от дванайсет до пет и половина в неделя. Откриването е след две седмици; осигуряваме необходимата подготовка. Ти на колко години си, съкровище?
Ама тя направо си е идеална, точно такава, каквато си беше представял, че му трябва: със свежо личице и хубаво телце; отсега си я представя във впита по тялото черна рокля и бяла престилчица с дантелка по краищата. Ще я обучи да работи с касата, ще я запознае и със склада; ще опита с малко хахо-хихи и сегиз-тогиз по някое бонусче, ако някой ден оборотът си заслужава.
Изсули се иззад щанда и без да обръща внимание на Сухвиндер и Андрю, хвана Гая над лакътя и я поведе през свода на разделителната стена. Маси и столове още нямаха, но щандът беше отсега монтиран заедно с декоративното пано от черни и кремави плочки на стената зад него, изобразяващо „едновремешния площад“: пълен с жени в кринолини и мъже с цилиндри; карета, спряла пред ясно надписания „Молисън енд Лоу“, а до него — „Медният чайник“. На мястото на сегашния паметник на загиналите художникът беше изобразил импровизирана декоративна помпа за вода.