Когато Старк слезе от асансьора на петия етаж, първата му работа беше да огледа коридора. На етажа имаше само шест апартамента. Ако започне да вика, имаше голяма вероятност да няма кой да я чуе. Стига толкова грешки, каза си той. Измъкна рюгера и го притисна към страната си. Щеше да свърши с нея, да я претърси и да обърне жилището наопаки, за да провери дали Магуайър не й е предал нещо.
Когато почука, тя веднага отвори и го изненада малко. Видя как се ококорва, а устата й зейва широко. Той вдигна пистолета в мига, когато тя блъсна вратата, и едва успя да пъхне дулото между касата и нея. Можа да я подпре с рамо и да я отвори. Щом я затвори зад гърба си, видя жената да тича през апартамента към кухненския бокс. Тя грабна флакона с лютив спрей, протегна го пред гърдите си, които се повдигаха тежко, и вторачи в него пламнал поглед._ Сякаш това може да ме уплаши, застанал тука с рюгера._ Каза си, че няма защо да бърза, и провери заглушителя. Беше получил силен удар от вратата. Изглеждаше леко изкривен, затова реши да го отвие. Не биваше да рискува куршумът да заседне там, където се завиваше в цевта.
— Къде е? — попита я той, докато развиваше заглушителя.
Момичето започна да крещи.
— Помощ! Помощ!
Достатъчно. Приключвай с това. Старк вдигна очи. Мамка му! Струя лютив спрей се стрелна през помещението към лицето му.
— Аааа! — изрева той. Очите му горяха. Не можеше да вижда. Той се втурна към мястото, където я беше видял за последно, а зад гърба си чу тропот от бързи стъпки и шума на отваряща се врата.
Старк разбра, че се беше промъкнала край него и излязла от апартамента, но в момента това въобще не го вълнуваше. Единственото, което искаше, беше да спре ужасното парене, което сякаш щеше да стопи очите му в орбитите им. Намери кухненската мивка и пусна водата. Заплиска очите си. Сега започна да вижда форми с лявото си око. Потърка очите с ръце. Вече виждаше форми с дясното и размазани образи с лявото. Обаче и двете още пареха толкова силно, сякаш кучката беше забила клечки за зъби в зениците му. Чу стъпки в коридора, после някой влезе в апартамента. Вдигна очи. Ченге.
— Добре ли си? — попита полицаят. Едва сега Старк си спомни, че носи униформата на нюйоркската полиция. — Човече, какво, по дяволите, се случи? — Мъжът прекоси помещението и се приближи до него.
Старк нямаше нужда някое ченге да налети на него по погрешка. Видя дървената стойка с кухненски ножове, измъкна единия, обърна се и с рязко движение преряза гърлото на полицая. Когато мъжът се свлече на колене, захърка и започна да му изтича кръвта, Старк заби ножа в сърцето му. Намери рюгера на пода, където го беше изпуснал, и бързо излезе от жилището. Взе асансьора до мазето, намери задната врата близо до контейнера за отпадъчна хартия и бързо се измъкна и тесния пасаж между сградите.
Каква каша. Беше го страх да се качи на метрото, без да е сигурен как изглежда, затова махна на такси. Смъкна се на седалката зад шофьора и му каза да кара към Централната гара. Сърцето му блъскаше, но не от напрежение. Беше ужасно ядосан. Това момиче беше беля. Дори клиентът да не иска да плати за нея, щеше да й види сметката. Мамка му. Очите му още горяха като посолени рани.
Дени отвори вратата към приземния етаж и огледа фоайето за хора. Нямаше никого. Сърцето й блъскаше в гърдите, тя дишаше на пресекулки. Прекоси фоайето и излезе през входната врата на улицата. Видя паркираната на втора линия пред сградата патрулка. Съучастник на убиеца или истинско ченге? А може би самите полицаи са убийците? Тя слезе по стъпалата и пресече 88-а улица, престори се, че се чеше по бузата, за да скрие лицето си. Когато стигна ъгъла с „Бродуей“, стрелна поглед през рамо и видя, че патрулката още стои там и около нея няма никакво движение. Започна да брои. Едно, две, три… Опитваше се да крачи нормално, да запази спокойствие, докато се увери, че е извън полезрението на патрулката. След това се затича.
Синди Джексън изчака да остане последна на излизане от страничния параклис до главния храм „Света Троица“ в Хакенсак, където току-що беше свършила обедната панихида за съпруга й Рей. Не изчакваше, защото се чувстваше особено пълна със Светия Дух или разкаяна, макар да беше занесла една от кутиите със сладки при олтара за подаване. Всъщност беше ядосана, както винаги ставаше на този ден. Беше гневна на Господ, защото й беше отнел Рей. Не беше честно. И независимо как гледаше на случилото се, как се молеше, разговаряше с отец Алън, никога нямаше да бъде честно и тя никога нямаше да успее да го преодолее. Дори сега, когато Рей вече го нямаше и Бог беше единствената голяма опора в живота й, Синди смяташе за редно да Му е малко ядосана през този единствен ден от годината, независимо дали това беше позволено на добрия католик, или не.