3.
Дени крачеше надолу по „Бродуей“, притиснала блекбърито до ухото си, а в стомаха си усещаше възел. Мускулите й трепереха и ги чувстваше слаби след няколкократните пристъпи на адреналин през деня. Обикновено ароматите на етническата кухня от магазинчетата източно от 100-тна улица, звуците на латино музика и скороговорките на испански от групички, застанали на улицата, й действаха успокоително, когато беше разстроена. Сега направо я задушаваха. Майка й вдигна още при първото позвъняване.
— Скъпа, толкова се радвам, че се обади. Току-що се прибрах от помена на татко ти. Беше толкова хубаво и си мислех за всички вас, деца…
— Мамо, нямам време за разговори. Изпаднах в затруднение и имам нужда от помощта ти. — Дени продължаваше да върви по „Бродуей“, притиснала с буза телефона и скръстила ръце на гърдите си, сякаш искаше да се опре на нещо.
Майка й замълча.
— Какво не е наред?
— Твърде сложно е. После ще ти обясня.
Направо не е за вярване. Последното, от което имаше нужда сега, беше двайсетминутен разговор по телефона с мама, за да й разкаже всичко, което само щеше да я разтревожи, без нещо да се промени.
— Боже мили, какво се е случило? Звучиш ужасно.
— По-късно ще ти обясня, но в момента наистина имам нужда от помощта ти.
Майка й отново направи пауза, сякаш обмисляше как да измъкне историята от Дени, преди да бръкне в торбата с обичайните съвети. Съветите бяха добри, но точно сега Дени имаше нужда тя да се оправи с Гейб и после да измисли какво да прави по-нататък.
— Добре ли си? — попита майка й.
— Да. Можеш ли да дойдеш в града и да вземеш Гейб?
— А той добре ли е?
— Да, обаче искам да го заведеш на безопасно място.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще ти обясня по-късно.
— По-късно? В опасност ли е?
— Не съм сигурна.
— Тогава за какво е всичко…
— Мамо, имам нужда от помощта ти.
Тогава майка й с онзи глас — „загаси този телевизор и седни да си пишеш домашните“ — изкряка:
— Дениъл Териса Джексън, говориш с майка си! Кажи ми какво, за бога, става?
Дени почувства да я промушва силна болка. Забави крачки, закри с ръка устата си и каза в телефона:
— Сутринта в офиса ми беше убит човек…
— Мили боже…
— Точно пред мен. — Дени чу гласа си да потреперва, когато продължи. — Прекарах часове с полицаите… — Във въображението си видя как убиецът в полицейска униформа успява да влезе в апартамента й. — И ми трябва време, за да се оправя. Няма да си бъда вкъщи, когато Гейб се прибере. Можеш ли ти да го вземеш?
— Разбира се.
— Не искам да му казваш. Страхувам се да не се разстрои.
— Добре. В момента на училище ли е?
— Да, в „Мърсър“. Обаче Франческа ще го вземе в три и ще го заведе на прослушване. Може ли вместо това ти да го вземеш от училище и да го заведеш вкъщи в Ню Джърси?
Дени имаше чувството, че чува как мислите се блъскат в главата на майка й. Вече очакваше неизбежното.
— Не мога да разбера. Защо да не отиде на прослушването? И защо да го водя в Ню Джърси? И какво искаше да кажеш с „безопасно място“?
— Мамо, уплашена съм. — Дени почувства ужас и отчаяние от мисълта, че убиецът може да подгони Синди и Гейб. Не би било особено трудно да проследи Гейб до къщата на майка й в Хакенсак. По-добре би било да отидат в крайезерната им вила в Пенсилвания.
— Би било по-добре, ако можеш да го заведеш на езерото през почивните дни и да не казваш никому къде отиваш.
— Дени, в какви неприятности си се забъркала? Да не си в опасност?
Защо никога не може да й се измъкне?
— Не съм сигурна.
— Не си сигурна дали имаш неприятности, но искаш да заведа Гейб на вилата, където ще бъде в безопасност?
— Мамо, не искам да се тревожиш.
— Аз съм твоя майка. Това ми е работата. Кажи ми, защото така само си губим времето.
Вратът на Дени започна да се схваща от притискане на телефона с буза в рамото. Тя го изправи и изпъна, за да го раздвижи.
— Ако ти кажа, няма да ми повярваш.
А майка й отговори страшно сериозно:
— Опитай.
Победена, Дени въздъхна дълбоко.
— Убиецът… — Едва успя да се насили да произнесе думата. — … който застреля мъжа в офиса ми, преди около час дойде в моя апартамент. Опита се да ме убие, но аз успях да избягам.
От другата страна на линията се възцари мълчание.
Дени продължи:
— Мисля си, че може да е ченге. Поне беше облечен като полицай, но по новините видях, че в апартамента ми бил убит друг полицай…
— Върви в полицията.
— … а по новините казаха, че полицията ме търси „като възможен свидетел“.
— Отивай в полицията. Веднага.
— Няма да ходя в полицията, докато не разбера, че е безопасно. Не знам дали този убиец не е някое ченге престъпник и дали не е намесена самата полиция…
— Дени, за бога…
— … имаше и едни подозрителни типове, които се появиха в офиса, преди да дойдат ченгетата, и се представиха за агенти на ФБР. Тръгнаха си, когато дойдоха ченгетата, а те нищо не знаеха за тях. Става нещо наистина ужасно.
— В какво си се забъркала?
— Нямам представа. Това е проблемът. Обаче трябва да съм сигурна, че Гейб е в безопасност. И когато разбера какво става, ще мога да отида в полицията.
— Кой е човекът, който беше убит?
— Учен от една от големите фармацевтични компании. Щях да взема интервю от него за следващия ми документален филм. Той е приятел на разобличителя Джон Маклоски, с когото преди няколко месеца направих интервю. Мисля, че този човек също искаше да разобличи своя работодател. — Дени успя да не спомене флашката, която й беше дал.
— Това направо не е за вярване.
— Знам. Затова не исках да ти казвам. Не исках да те тревожа.
— Ако ти не се обадиш на полицията, аз ще го направя.
В главата на Дени проблесна картината как убиецът хваща Гейб за косата и го повлича…
— Мамо, мамо, моля те, недей. Това може да изложи Гейб и мен на по-голяма опасност.
Това сякаш я накара да спре. След малко майка й каза:
— Първо най-важното. Идвам да взема Гейб.
— И ще го заведеш на езерото?
— Да, ще го заведа на езерото — отговори тя. След това продължи с онзи свой специфичен глас: — След това ще помисля какво да направя за теб, Дениъл.
— Мамо, много ти благодаря — каза Дени, но майка й вече беше затворила.