Победена, Дени въздъхна дълбоко.
— Убиецът… — Едва успя да се насили да произнесе думата. — … който застреля мъжа в офиса ми, преди около час дойде в моя апартамент. Опита се да ме убие, но аз успях да избягам.
От другата страна на линията се възцари мълчание.
Дени продължи:
— Мисля си, че може да е ченге. Поне беше облечен като полицай, но по новините видях, че в апартамента ми бил убит друг полицай…
— Върви в полицията.
— … а по новините казаха, че полицията ме търси „като възможен свидетел“.
— Отивай в полицията. Веднага.
— Няма да ходя в полицията, докато не разбера, че е безопасно. Не знам дали този убиец не е някое ченге престъпник и дали не е намесена самата полиция…
— Дени, за бога…
— … имаше и едни подозрителни типове, които се появиха в офиса, преди да дойдат ченгетата, и се представиха за агенти на ФБР. Тръгнаха си, когато дойдоха ченгетата, а те нищо не знаеха за тях. Става нещо наистина ужасно.
— В какво си се забъркала?
— Нямам представа. Това е проблемът. Обаче трябва да съм сигурна, че Гейб е в безопасност. И когато разбера какво става, ще мога да отида в полицията.
— Кой е човекът, който беше убит?
— Учен от една от големите фармацевтични компании. Щях да взема интервю от него за следващия ми документален филм. Той е приятел на разобличителя Джон Маклоски, с когото преди няколко месеца направих интервю. Мисля, че този човек също искаше да разобличи своя работодател. — Дени успя да не спомене флашката, която й беше дал.
— Това направо не е за вярване.
— Знам. Затова не исках да ти казвам. Не исках да те тревожа.
— Ако ти не се обадиш на полицията, аз ще го направя.
В главата на Дени проблесна картината как убиецът хваща Гейб за косата и го повлича…
— Мамо, мамо, моля те, недей. Това може да изложи Гейб и мен на по-голяма опасност.
Това сякаш я накара да спре. След малко майка й каза:
— Първо най-важното. Идвам да взема Гейб.
— И ще го заведеш на езерото?
— Да, ще го заведа на езерото — отговори тя. След това продължи с онзи свой специфичен глас: — След това ще помисля какво да направя за теб, Дениъл.
— Мамо, много ти благодаря — каза Дени, но майка й вече беше затворила.
Разговорът с майка й беше минал по-добре, отколкото очакваше, осъзна Дени. И то след мъчителни десет минути, през които си казваше колко зле беше протекъл. Сега се присмя сама на себе си. Майка й имаше внушително присъствие. Дори докато баща й беше жив, тя се грижеше за финансите, плащаше сметките, въртеше къщата, планираше почивките, съставяше менюто — всъщност за цялата седмица, възлагаше на нея и нейните брат и сестра ежедневните задължения и им раздаваше джобните. Обикновено Дени подхождаше към всеки проблем с „Какво би направила мама?“, често й звънеше, за да излива пред нея стреса си, а после очакваше да получи нейните съвети. Както и днес. Как бе могла да си помисли, че ще й разкаже само половината от историята и тя ще се съгласи на това… Да, отиването в полицията беше най-логичният съвет, но майка й не беше поглеждала в лицето онзи синеок тип с белези от акне, който небрежно си проверяваше пистолета, докато Дени крещеше за помощ, а след това се приготви да го насочи срещу нея. Мъжът в полицейска униформа. Или бе ченге, или се беше маскирал като полицай. Обаче дали убийците, маскирани като полицаи, разполагаха с паркирани отвън патрулки, в които ги очаква техният партньор?
Бавно мина полицейска кола. Тя свърна от улицата, прикривайки лицето си с ръка, защото веднага си представи как снимката й от телевизията сега грее по стотици дигитални дисплеи в патрулките на нюйоркската полиция. Приглади дългата до раменете й пясъчноруса коса в конска опашка и я стегна с ластиче. Не беше кой знае каква промяна, но засега трябваше да се задоволи с толкова.
Опипа флашката в джоба на сакото. Джон Маклоски. Може би той знаеше някои от отговорите. Погледна часовника си. Не беше минало много време, откакто видя снимката си на телевизионния екран, обаче знаеше от онези глупави кримки, които Джеймс гледаше, че полицията може да проследява мобилните телефони на хората. Беше опасно да използва отново своя. Знаеше адреса на Маклоски, затова взе автобус до Горен Ийст Сайд.
В жилищната сграда на 86-а улица и 2-ро авеню, портиерката му звънна горе.
— Кой да му кажа, че го търси? — попита жената.
— Дени Норт.