Гроувър Медсън седеше в кабинета си и чакаше. Главните изпълнителни директори на компаниите, които влизаха в първата стотица на списание „Форбс“, хора, които печелеха по двайсет милиона долара годишно и на това отгоре получаваха по двеста и петдесет хилядарки за лекция пред себеподобни арогантни инвестиционни банкери по време на ежегодната конференция на съответната фирма в някой курорт, не чакаха никого. Затова Медсън беше ядосан. Но ето го седнал, стиснал телефон за осем долара с предплатена симкарта, да чака изпълнителя да му се обади.
— Стига глупости! — каза той на Екзейвиър преди час, щом научи, че онзи е изпуснал момичето в собствения му апартамент. — Искам да се оправя лично. — Телефонът с предплатена симкарта, напълно анонимен, беше пристигнал половин час по-късно по куриер.
Най-сетне той звънна.
— Какво стана? — попита Медсън.
— Не ти трябва да знаеш, защото и за двама ни е по-добре — отговори изпълнителят. — Всичко е под контрол.
— Но не достатъчен — вметна Медсън и замълча, очаквайки някаква реакция, обаче такава не последва. Той продължи: — Сега как ще намериш момичето?
— Не казах ли току-що, че ще се оправя?
— Това не е достатъчно добър отговор. Искам да включиш екип в работата.
Мъжът се изсмя. Изсмя се в лицето му! На него — Гроувър Медсън.
— Екип? Мислиш, че разполагам с някакъв шибан екип?
Медсън помисли малко, защото не беше очаквал подобен отговор.
— Искаш да кажеш, че не разполагаш с подкрепление?
Мъжът отново се изсмя.
— Успокой се. Няма да получа останалата част от хонорара си, ако не ти доставя комплекта.
— Ако си сам, това никога няма да стане. Искам да включиш екип, и то бързо.
— Аз работя сам. Ако искаш екип — организирай си свой. Дори нещо повече, умнико, събери си екип и ми пусни информацията, която изкопаете, защото искам завинаги да разкарам тази малка уличница.
Медсън помисли малко, преди да отговори. Това въобще не се развиваше по план.
— Щом не мога да разчитам на теб, ще трябва сам да се организирам.
— Прекрасно, а аз ще свърша с момата безплатно. — След това мъжът затвори.
Ха, това копеле наистина му затвори. На него — Гроувър Медсън, главен изпълнителен директор на „Фарма Интернешънъл“. Не можеше да повярва. Не беше за чудене, че Екзейвиър винаги действаше като посредник. Обаче, от друга страна, той твърдеше, че това копеле е от най-добрите. Той беше изпълнил последните му поръчки. Медсън винаги си беше мислил, че професионалните убийци са хладнокръвни. Подобно на професионалистите, с които той си имаше работа. Ако сключваш сделка за сливане, зад гърба ти е екип от половин дузина инвестиционни банкери и адвокати, които ти лижат задника в продължение на два-три месеца или колкото дълго е нужно. Наемаха и цели легиони търтеи да съставят паметни бележки и документи, в които подробно рисуваха всичко: биографиите на членовете на управителния съвет на компанията мишена, корпоративните им връзки и останалите подобни глупости. Частните детективи, които наемаше, разравяха мръсотията. Любовници, бивши съпруги, молби за развод. Дребни простъпки и полицейски досиета. Дори кредитите и училищните и полицейските досиета на техните деца — всичко, което се намираше в публичната сфера. Това се оказваше много полезно в ендшпила. Удари под пояса по време на финалните преговори.
Медсън се изправи и прекоси осемте метра до личната си тоалетна. Изпика се продължително, после се изправи пред умивалника. Днес носеше един от костюмите си марка „Дънхил“ — двуредно сако, все още закопчано, връхчето на бялата кърпичка спретнато стърчеше от малкото джобче. Пристегна вратовръзката си и намести възела. В офиса винаги се носеше с официалността и достойнството на главнокомандващ, като почти никога не разкопчаваше сакото, да не говорим за сваляне. Нямаше нищо общо с онези, които навиваха ръкави като бачкаторите. Никакви питиета или вечери със старшите служители. Командващият трябваше да бъде само такъв, а не приятелче на своите подчинени. Погледна в кестенявите си очи в огледалото. Яснота. Целеустременост. На петдесет и пет челюстта му още беше стегната и твърда — нямаше и капка от тлъстините, които хора на неговите години започваха да трупат. Белите косми на слепоочията в тъмнокестенявата му коса бяха тъкмо толкова, колкото да внушават проницателността на натрупаната мъдрост, а не че е преминал вече върха на своите сили.