— Не мога да повярвам на ушите си. Ти си човекът, който се свърза с мен, за да направя обществено достояние неговата история чрез „Кръстоносец“. Ти вярваше в нея. Вярваше в каузата, не просто в това, което разказа за „Мириъд“, а в каузата.
Маклоски я гледаше с каменно лице.
Дени продължи:
— Каузата, в която всички ние сме съюзници срещу онези копелета, които искат да ни причинят зло. Да отнемат здравето на нашите деца. Да ни отнемат психическото здраве. Да ни отнемат правото да избираме. Да ни лишат от способността всяка сутрин да се събуждаме с ясна глава, независимо дали е объркана или измъчена от безсъние или от липсата на самочувствие. Въпреки това ясна глава, а не замъглена от химикали. И в никакъв случай дрогирана с правителствен мандат, в който не вярваме.
— Хайде, Дени, не можем да променим всичко.
— Така ли? Значи смяташ, че разобличението ти на „Мириъд“ не е променило нищо? Че интервюто ти в „Кръстоносец“ не е отворило очите на хората за риска от тези чудотворни лекарства? Не смяташ, че си дал на хората мярка, която да използват за оценяване на други лекарства? Да мислят, преди да приемат рецептите на своите лекари и психиатри?
Маклоски седеше неподвижно и сковано, сякаш Дени го беше взела на мушка и той се страхуваше, че ще дръпне спусъка.
— Значи си решил да скръстиш ръце и нищо да не правиш? Готов си да позволиш на нещо, което може би е десет пъти по-важно от „Мириъд“, да изчезне и да загине, защото си твърде уплашен да се намесиш? — Тя се наведе към него, за да подчертае следващите си думи. — Не мога да повярвам.
Маклоски се дръпна назад.
— Няма да умра за нещо, в което не вярвам!
— Джон, какво става с теб? Заплаши ли те някой?
— Дейвид каза, че е открил нещо голямо, но били по петите му.
— Каза ли какво точно? — попита Дени.
Маклоски гледаше някъде в пространството, умът му очевидно отсъстваше.
— Джон? — Дени беше стиснала юмруци толкова силно, че едва сега осъзна, че флашката се врязва в плътта на дланта й.
Маклоски стана.
— Мисля, че сега трябва да си вървиш. Дени, аз не мога да ти помогна.
Сърцето й се сви. Не можеше да гледа Маклоски в очите. И това беше човекът, който защити своята истина и разкри всичко, рискува всичко, а сега се свиваше като страхливец. Доплака й се.
В този момент Маклоски заговори с тих глас — такъв, какъвто го помнеше отпреди:
— Дени, съжалявам, но аз си имам свои проблеми. Ако искаш да знаеш, откакто излязох пред обществеността с данните за „Мириъд“, не съм престанал да се озъртам през рамо. Спомняш ли си за онзи от „Уикилийкс“? Джулиан Асандж? Не успяха да го пипнат, но го дискредитираха с някакви глупави обвинения за изнасилване. Ще те докопат независимо как. Всеки ден очаквам по новините да чуя, че съм измамник или опипвам малки момченца. Ще ми се никога да не бях чувал за „Мириъд“.
Дени се почувства предадена. Преглътна сълзите си и й се щеше да може отново да изпита гняв срещу Маклоски, но усещаше само огромно безсилие. И сега какво?
Тя излезе от сградата, в която живееше той, и пое на запад по 82-ра улица, без да знае къде отива. И то точно Маклоски! Беше се свил в ембрионална поза, издърпал завивките над главата и вдигнал ръце. Който стоеше зад убийството на Магуайър печелеше. Видя лицето на убиеца — ухилен й се подиграваше. Това я накара да потрепери, после я обхвана гняв. Стисна юмруци, скръцна със зъби. Проклет да си, изрод такъв! Може и да бяха смачкали Маклоски, но тя се закле, че с нея това никога няма да се случи. Проклети да са!
4.
След като Старк приключи разговора с клиента, пак се зае с очите си. Щом се зърна в огледалото, отново му се прииска да намери малката кучка. Очите му бяха червени и подути; разбира се, в никакъв случай не бяха толкова зле, както след трите години „разпити“ от ливанците, но все пак приличаха на отворени рани. Щеше да носи слънчеви очила, макар да не му бяха нужни, за частична маскировка. Трябваше така или иначе да промени външния си вид, след като хората го бяха видели в офиса, където елиминира Магуайър. Разбира се, и момичето беше видяло русата му къдрава коса. Ще се наложи да си обръсне главата.