Старк без бързане се зае да си промива очите с физиологическия разтвор, който бе купил от аптеката на една пряка от жилището си. Така му остана време да помисли. Какъв задник беше клиентът. Очевидно някакъв тъп богаташ, свикнал да нарежда на хората какво да правят. Един от онези типове, които се наслаждават да гледат как хорицата се посират, докато те лаят заповедите си. Никога нищо добро не се е получавало при пряк разговор с клиент, но в този случай Екзейвиър каза, че клиентът ще си намери друг изпълнител, ако не говори с него. Но в крайна сметка от разговора май беше изскочило нещо хубаво. Този тип щеше да пусне свой екип по дирите на момичето. Всяка информация, която би открил, щеше да стигне до Старк. Това означаваше по-малко препускане из Ню Йорк в преследване и икономия на собствени ресурси, за да я намери.
Колкото по-скоро свърши с това, толкова по-добре. Ако се разчуе, че е допуснал кучката да се изплъзне, ще му навреди. Откакто преди дванайсет години Старк бе започнал да работи на свободна практика, Екзейвиър беше неговият най-важен източник на проекти. Последното, което му трябваше, бе да изгуби неговото доверие.
Може би не трябваше толкова да се дърви на клиента. Следващия път, когато разговарят, ще успокои топката. Смекчаването на тона беше нещо, което научи, докато работеше за британците. Те бяха такива помпозни глупаци, че му беше трудно да си държи езика зад зъбите, когато започна да работи за МИ5 в борбата срещу тероризма. Обаче след като няколко пъти им се озъби (не по-заядливо от оплакванията, които редовно отправяше срещу ръководещия го офицер от ЦРУ в Ливан), те му обясниха, че ако не си затваря устата, ще го уволнят. Всеки специалист в неговата област, освободен от толкова важна агенция като МИ5, би имал сериозни затруднения да изкарва пари на свободна практика. Затова се научи да говори мило.
Старк приключи с плакненето на очите и се зае със следващия приоритет: почисти и смаза рюгера. Нямаше повреди, но заглушителят беше изкривен. Зае се с телефона и уреди Данте да намери друг заглушител. Остави телефона и седна на онова, което минаваше за диван. Никой не би могъл да нарече хотелската стая пищна, но беше чиста, не прекалено вехта и годна за живеене. Можеше да си позволи нещо по-удобно, но за какво да се главоболи? Неговият живот беше такъв. Скромни хотели, в които можеш да влезеш с кървящ нос или рани от шрапнел по лицето, без да привлечеш прекалено внимание. Беше по-добра от повечето места, на които бе пребивавал, особено когато беше базиран отвъд океана. Много по-добра. Завръщането обратно у дома в Щатите го бе накарало да се замисли. Видя, че хората живеят добре. Хората, които имаха нормална работа и водеха обикновен живот. Неща, за които не си разрешаваше да се замисля много-много, защото иначе щеше да изгуби остротата си. Но не можеше да има съмнение, че тук животът е по-лесен, и това му харесваше. Само че никога вече нямаше да се върне в Ричмънд. Сега, когато беше вече на трийсет и осем, повечето хора биха казали, че е остарял за занаята, но той нямаше намерение да се отказва. Самостоятелните удари бяха начин да продължава, защото бяха по-лесни от работата като професионален войник, така че можеше да удължи кариерата си. Не беше спал в хималайка от бойскаут. В армията също не му се беше налагало. И друго: заплащането в сравнение с това на свободна практика беше жалко.
Достатъчно. Отвори ноутбука си, влезе в интернет и започна да проверява къде може да е момичето. Дори този кратък поглед, който хвърли на апартамента й, бе достатъчен да разбере, че има дете. Тя няма да бъде толкова тъпа да се върне там или да позволи на детето да се върне, обаче ако успее да измисли къде може да е, например при роднини наблизо, щеше да е някакво начало. Избърса очите си. Нямаше скоро да престанат да сълзят. Мамка му, ужасно пареха.
Дени продължи по 82-ра улица в западна посока. Когато стигна до Медисън авеню, осъзна къде отива: Парк авеню 638. Тя попи познатата гледка на гранитната арка около входната врата, зеления навес, който продължаваше и над тротоара. Беше необичайно по това време на следобеда Ейнджъл да не стои отстрани на въртящата се врата. Особено в пролетен ден с лек ветрец като днешния. Знаеше, че той обича движението по Парк авеню: такситата, които минаваха с надути клаксони; среброкосите съседи, които разхождаха своите болонки и пудели; както и минувачите, които идваха да го зяпат като една от институциите на Парк авеню и се закачаха с него.
Дени бутна въртящата се врата от месинг и орех, влезе във фоайето и видя Ейнджъл зад бюрото на пиколото. Лицето му се разтегна в усмивка.