— Госпожице Дени — поздрави я той.
Стори й се, че топлината му изпълни сърцето й.
— Здрасти, Ейнджъл! Как си?
— Прекрасно, госпожице Дени. Радвам се да те видя. Нямаше те известно време.
— Да, може би твърде дълго.
След пет минути разговор с Ейнджъл за неговата съпруга и децата Дени се качи на асансьора. Изпита вина, че това място я кара да се чувства напълно у дома. Стигнала горе, извади ключовете от джоба, отключи вратата и колебливо я отвори. Запита се дали след шест седмици ще забележи присъствието на друга жена и се зачуди как ли ще реагира, ако се окаже така. Затвори вратата зад себе си достатъчно шумно, за да може който е в апартамента да чуе. Или поне онзи или онези, които бяха на първия етаж на двуетажното жилище.
— Има ли някого? — извика тя.
Никакъв отговор. Влезе във фоайето и инстинктивно понечи да остави ключовете си на издадения плот, обаче дръпна ръката си и ги пъхна отново в джоба. Забеляза цветята във вазата: лилии от Казабланка. Джеймс знаеше, че Дени ги обича. Вероятно бяха начин да остави вратата отворена за нея. Сега беше неин ред да се усмихне. Цветята бяха много трайни. Джеймс беше романтичен, но винаги практичен.
Чувствата я заляха. Пет години. Беше най-дългото време, прекарано с някой мъж. Пет години на смях, спорове, разнежване, плач, чукане и порастване… Тя се разплака. Отпусна се на килима, скри лице в дланите си и се разрида неудържимо. Раменете й се тресяха, а риданията отекваха из апартамента. След десет минути вдигна глава и избърса лицето си. О, Джеймс! Нима плачеше за него? Или заради този ужасен ден? Изправи се, пое си дълбоко дъх и пое нагоре към стълбището.
Изкачи се до главната спалня и си взе горещ душ — имаше чувството, че го прави за пръв път. Хавлията й още висеше на вратата на банята. Влезе в гардероба и намери спретнато подредени своите блузи, ризи, поли и джинси.
От тази гледка сърцето й се сви. Животът, който имаше и все още можеше да има, но вече си беше отишъл. В този миг почувства как я залива чувство за вина.
Излезе от гардероба, отиде при леглото, вдигна телефона от нощното шкафче и набра номера.
— Шарлът, Дени се обажда. Той там ли е?
— Дени. — Гласът на помощничката на Джеймс се сниши до шепот. — Добре ли си?
— Да, добре съм.
— Той е на среща на горния етаж в конферентната зала. Ще видя дали мога да се свържа с него.
— Не, моля те, недей. Кажи му, че съм се обаждала, и го помоли да ми звънне, щом се освободи.
— Цял ден се опитвахме да се свържем с теб. Видяхме снимката ти в новините. Колко страшно…
— Бях си изключила мобилния. — Изведнъж почувства пристъп на безпокойство. — Моля, кажи на Джеймс, че може да ме намери в апартамента.
Джеймс така и не се обади. След час направо се прибра. Дени чу ключа му в бравата. Вече се беше облякла и се втурна надолу по стълбите, защото не искаше да я намери в спалнята. Обаче успя да стигне само до стълбищната площадка и замръзна там с една ръка на перилото, докато той вдигаше очи към нея. Представи си, че Джеймс я вижда като героиня от холивудските филми от четиридесетте години. Но тя не искаше това. Обаче започнеше ли да слиза бавно, щеше да разтегне времето и това щеше да бъде жестоко. Затова остана на мястото си да го изчака.
Виждаше чувствата, изписани по лицето на Джеймс, надеждата в неговите очи. Виждаше как учестено се повдигат и спадат гърдите му. В един миг, когато го видя да спира в подножието на стълбището, нейните собствени чувства преляха. Усети парене в гърдите и забеляза, че е затаила дъх. Беше решила да започне, като му обясни всичко отначало с думите, които бе използвала шест седмици по-рано и оттогава непрекъснато си повтаряше наум. А сега единственото, което бе в състояние да направи, беше да стои на мястото си и да чака той да изтича нагоре и да я вземе в прегръдките си. Зарови лице в шията му, но след няколко дълбоки вдишвания си възвърна самообладанието.
— Моля те, само ме прегръщай — поиска тя.
Дени се събуди в спалнята за гости на Джеймс и изпита задоволство, че не бяха правили любов. Прекалено сложно е. Чу го да кълца нещо в кухнята долу — приготвяше вечеря. Точно както някога. Тя се претърколи и погледна часовника: 16:00. Търкулна се обратно, легна по гръб и въздъхна. Разочарована ли беше от себе си? Не. Нямаше намерение да се връща при него. Непочтено ли беше да дойде тук и да го помоли за помощ? Сцените от изминалия ден, този ужасяващ ден, нахлуха в съзнанието й. Почини си.