Джеймс стоеше с гръб към нея, когато влезе в кухнята. На плота в средата стоеше отворена бутилка бургундско и две пълни чаши. Той се обърна.
— След деня, който си прекарала, сметнах, че ще искаш да хапнеш нещо, преди да поговорим.
Дени се качи на едно от високите столчета около плота в средата на кухнята и обхвана чашата си с две ръце. В този миг осъзна, че не е яла нищо от закуската насам.
— Храната е хубаво нещо, както и разговорът.
Той се обърна отново към печката.
— Имам чувството, че се нуждаеш от юридически съвет — отбеляза и сложи две пържоли в тигана.
Пред пет години беше срещнала Джеймс на откриването на изложба в Музея за естествена история. Събитие със скъпи билети, на което тя беше поканена, защото братовчед й го беше спонсорирал. Беше отишла с Бърни Шуарц, нейния шейсет и пет годишен приятел, с когото работеха в магазина на „Поло Ралф Лорен“ на площад „Ривърсайд“ в Хакенсак. Сблъскаха се с Джеймс Макфарлин, един от по-добрите клиенти на Бърни. Макар с Бърни да работеха заедно от три години в „Поло“, се беше случило така, че никога не беше срещала Джеймс. След час тримата си тръгнаха заедно от изложбата и вечеряха приятно в „Буат ан Буа“ в Горен Уест Сайд. Дени беше впечатлена. Джеймс поръча виното. Разбираше от храна и й помогна в избора. Освен това приличаше на моделите на „Поло“, а граматиката, дикцията и образованието му съответстваха на външния му вид. Беше партньор в „Джоунс и Дей“ — една от най-големите американски адвокатски кантори в областта на корпоративното право, специализирана в сливания и покупко-продажба на фирми. Дени си спомни, че се присмя на себе си заради това — нищо нямаше значение освен факта, че носеше „Пърпъл Лейбъл“, беше забавен, имаше нежни ръце и добри очи. Виното не я интересуваше и вероятно само майка й би обърнала внимание на граматиката и речника му.
След като почнаха да излизат, Джеймс й каза, че не може да повярва на късмета си. Момиче на двайсетина, слабо като балерина, с цици като на модел за бански, които стърчаха срещу него от копринената рокля, в продължение на три години му е било под носа и той най-сетне го беше открил. Трябваха му още няколко седмици, за да й каже, че наскоро се е разделил с жена си и се е изнесъл от дома им в Садъл Ривър, а сега живее в апартамент в Ситито.
Дени беше очаквала лекция от страна на майка си, че излиза с мъж, четиринайсет години по-голям от нея, обаче единственото, което тя каза, след като се запознаха, беше: „Като изключим баща ти, това е най-красивият мъж, когото съм виждала“.
По това време Дени беше по средата на битката с Отдела за младежта и семейните услуги за Гейб и все още живееше в Хакенсак. Джеймс играеше ролята на съветник за местния адвокат на Дени. Дори неговите познания и опит се оказаха недостатъчни, за да спечели тази битка. Обаче той беше основната причина да мине невредима през минното поле на нюйоркската Служба за закрила на децата. Оказа се, че има връзки и в училището „Мърсър“, които помогнаха за приемането на Гейб. На Дени й беше трудно да се справя с голямата си благодарност към него. Тази благодарност направи още по-труден отказа й, когато преди шест седмици Джеймс й предложи брак, а тя отговори, че не е сигурна дали е готова за подобно обвързване. Два дни по-късно му каза, че смята за най-добре да се разделят.
Тя погледна през плота над остатъците от вечерята им към Джеймс и се запита защо ли бяга от него. Не беше заради Гейб. Той й Джеймс веднага се бяха харесали и Гейб дори се разбираше с неговите две момчета. Парите също не бяха проблем: Джеймс можеше да си позволи което и да е частно училище за Гейб. Може би причината беше, че вече е планирал целия им бъдещ живот с логичния си ум, така както подготвяше нужната информация за някой клиент, и тя се страхуваше, че ще бъде погълната жива.
— И какъв е следващият ти ход? — попита Джеймс.
Дени изпита облекчение. Каза „твоя“, а не „нашия“. Или беше приел раздялата, или бе осъзнал, че сега не му е времето да я натиска да се върне при него.
— Мисля за това, откакто си тръгнах от Маклоски.
— Откакто си тръгнах от кантората, не съм гледал новини, но съм сигурен, че още си в тях.
— Това не са петнайсетте минути слава, за които се надявах.
— Всичко ще утихне, ако просто отидеш в полицията.
В съзнанието й отново проблесна мъжкото лице с белези от акне.
— Страх ме е.
— Мога да им се обадя, да им кажа, че съм твоят адвокат и да те обявят за защитен свидетел. Нещо повече, първо мога да кажа нещо пред медиите, за да се вторачат в случая, така че да бъде трудно някой да те доближи.