— Някакви предварителни идеи?
— Знаем, че Магуайър и Джон Маклоски бяха приятели. Жената също го познава и той е начело в списъка ни.
Маклоски. Този шибан копелдак, който се обърна срещу „Келердорн“.
— Открихте ли къде живее?
— Тук в града. Има го в телефонния указател.
— Нещо друго?
— Да. Още една възможност, ако данните са у нея. Ще замине за Вашингтон.
Медсън кимна. Разбира се, изслушването!
— И ще ги предаде направо на някого от комитета.
— Точно така. Върху това сме съсредоточили по-голямата част от ресурсите ни. Или ще шофира, или ще вземе автобуса или влака. Вече установихме, че няма кола. Ако не вземе назаем, ще трябва да наеме. — Стайлс се обърна към картата с карфиците по нея. — Ако искаш вярвай, но в Манхатън има само трийсет и една агенции за коли под наем. В останалите райони не са повече. Всички са отбелязани. Покрили сме и всичко, което заминава за Вашингтон. Полетите от летищата „Ла Гуардия“, „Кенеди“ и това в Нюарк. Автобусите от Пристанищното управление, влаковете от гара „Пенсилвания“.
Медсън гореше от желание да си върви, затова започна да се изправя. Стайлс вдигна ръка.
— Още секунда. Не стана дума за това какво смятат, че ще направи, ако не разполага с данните.
Медсън вече беше при вратата.
— Изобщо не ме интересува. Стив, добра работа си свършил. Продължавай все така — подвикна той през рамо. Опипваше телефона с предплатената карта в джоба си, нетърпелив да се върне по-бързо в кабинета си и да се обади на изпълнителя. Това шибано копеле Маклоски.
На следващата сутрин Дени отново се събуди в леглото за гости, а Джеймс беше клекнал до него облечен за излизане.
— Работя по сделка и трябва да отида в кантората. Щом не мога да те спра да ходиш във Вашингтон, поне мога да ти помогна. Оставих долу на шкафа плик с две хиляди долара в брой — това е максималната сума, която можеш да изтеглиш от банкомата за един ден. Предположението ти за твоя мобилен телефон е правилно — полицията и който те преследва могат да го проследят. Дръж го изключен, освен ако не става дума за нещо спешно. Ако си промениш мнението, знаеш къде да ме намериш. Обичам те!
Очите на Дени се насълзиха.
— Знаеш, че те обичам, нали? — каза тя.
Джеймс я погали по косата.
— Знам, но все още не те разбирам. — Той се изправи и тръгна към вратата. — Бъди внимателна!
— Ще бъда! — отговори Дени, но думите й бяха погълнати от бучката в гърлото. Какво не е наред с мен? Защо беше напуснала Джеймс? Дори след като го бе сторила, ето го него, прави всичко възможно да й помогне, да бъде в безопасност. И то след като не бе успял да я убеди да отиде в полицията вместо във Вашингтон.
На гара „Пенсилвания“ Дени плати в брой билета за влака на „Амтрак“ в 9:00 за Вашингтон. Погледна стенния часовник, след това излезе от гарата и започна да се оглежда за козметичен салон. Две преки по-надолу влезе в „Грижи за гривата“. Защо винаги избираха такива тъпи наименования? Седна на първия стол.
— Искам нов външен вид. Направете я много къса и хайде да я боядисаме тъмнокафява. Току-що скъсах с гаджето си.
Четиридесет и пет минути по-късно влезе в дрогерия от веригата „Дуейн Рийд“ и плати в брой четири мобилни телефона с предплатени симкарти с по един час време за разговори и четири талона за подаръци „Виза“ от по двеста долара всеки.
След това намери магазин за стоки на консигнация, където си купи чифт камуфлажни панталони, джинсова риза, маратонки и яке. Преоблече се в пробната и изхвърли найлоновата торба със собствените си дрехи в кофа за боклук на улицата. Хвърли поглед през рамо: обичаше тези ботуши за езда „Ралф Лорън“. Щяха да й липсват. И така, напред към Вашингтон. А по-нататък? Почувства спазъм на несигурност да пронизва сърцето й.
5.
Старк се разхождаше напред-назад по улицата пред жилищната сграда, където се намираше апартаментът на Маклоски, в очакване на подходящия обект. Може би някой забързан бизнесмен или възрастна жена с бастун. Вече двайсет и пет минути крачеше близо до входа на закусвалнята „Лунен лъч“ на ъгъла и миризмата на печено агнешко дразнеше обонянието му, а вятърът вдигаше прах в очите му, въпреки че беше с очила. Подуването и зачервяването им беше попреминало, но прахолякът ги дразнеше и те не спираха да парят и сълзят. Най-сетне една петдесетинагодишна жена в бутиково костюмче слезе от такси с два куфара. Той изчака, докато тя закрачи по стъпалата, и тогава се втурна да й помага.