Когато се озова на улицата, извади мобилния телефон и се обади на клиента.
— Маклоски каза, че момичето имало флашка. Смята, че ще поеме за Вашингтон.
— Точно така. Нашите хора току-що са я засекли да се качва на влака на „Амтрак“ за Вашингтон.
— Качи ме на него.
— Твърде късно е. Тръгва след пет минути. Отиди на хеликоптерната площадка на 38-а улица. Ще уредя да те чака хеликоптер, който ще те закара до Филаделфия. Там можеш да се качиш на влака. — Клиентът затвори.
Старк махна на такси. Първокласно обслужване. Хеликоптер до Филаделфия. Този тип не е скръндза.
Дени стигна при влака за Вашингтон около десет минути по-рано. Трябваше да прекоси два вагона, докато намери празно място до мъж в костюм, в средата или края на трийсетте, в добра форма, тъмнокос. В скута му лежеше „Уолстрийт Джърнъл“, но той разсеяно гледаше през прозореца, очевидно в нищото. Дени седна и стрелна поглед към него, за да му кимне за „добър ден“, но той не обърна глава.
Ричард Блум току-що беше чул съобщението по високоговорителите, че тазсутрешният влак е с два вагона по-малко, когато една жена — видя отражението й в прозореца, седна до него. Подуши шампоан или някакъв друг продукт за поддържане на косата, сякаш току-що беше излязла от банята. Какво облекчение. Нямаше вид на малоумна тийнейджърка, която ще прекара цялото пътуване с мобилния телефон на ухото си. Днес имаше нужда от спокойствие и тишина. На път за гарата се беше отбил в апартамента на своя адвокат, където бе подписал последните документи за развода, и сега го връхлитаха сцени от живота им с Кейти, както от месеци не му се беше случвало. Трябваше да се досетя. Майк Бикфорд, неговият приятел, който сега беше заместник-председател на Банк ъв Америка и беше вербувал Ричард като директор на „Хелткеър Груп“, след като мина през същия процес преди около две години, му беше казал: „Ще си като луд около две години. Нищо не може да се направи“.
Искаше да си чете вестника с надеждата, че така ще заличи образите, но знаеше, че няма да се получи. Затова просто продължи да зяпа през прозореца и се видя как се промъква в банята онази сутрин преди година, докато Кейти беше още под душа, след като се беше върнала от Лос Анджелис. Последната спирка в обиколката от пет града на пътуващата трупа — кулминацията на шестмесечните усилия да се съберат дарения от един милиард долара за фонда за недвижими имоти на нейния клиент — един тип с Наполеонов комплекс. Арогантното джудже, с когото тя без съмнение бе прекарала нощта в хотел „Бевърли Хилс“, защото не беше вдигнала нито стационарния телефон в стаята, нито мобилния, докато в пет сутринта (по времето на Западното крайбрежие) той не престана да звъни.
Ричард отиде до мивката в тяхната баня, вдигна тоалетната чантичка на Кейти, все още неотваряна от пътуването, и я отнесе в спалнята с парещо гърло и блъскащо сърце, докато се протягаше да извади кутията с диафрагмата й. След това, макар да знаеше отговора, но изглежда искаше да се татуира в мозъка му, той мина през мазохисткия ритуал да отвори кутийката, за да се увери, че диафрагмата е била с нея по време на пътуването. Дори се подигра на себе си: Какво, да не си мислиш, че ще вземе само кутийката и ще остави диафрагмата вкъщи? Сега се виждаше как отнася тоалетната чантичка обратно в банята и я оставя на мивката, след това излиза и затваря вратата. И през цялото време чува как пулсът му блъска в ушите.
Той се обърна и се вторачи във вестника.
— Престани! — измърмори под носа си. Видя жената до него да го поглежда удивена. Погледна я и вдигна рамене. — Още няма девет, а вече си говоря сам. Днес ще бъде дълъг ден.
Тя се усмихна.
— Искате ли част от вестника за четене? — предложи той.
— Благодаря. Нямах време да мина и да си купя.
Ричард измъкна изпод „Уолстрийт Джърнъл“ „Ню Йорк Таймс“. Жената изглеждаше облекчена, когато видя „Таймс“.
— Само спортната страница ще е достатъчна. — След това добави. — И втората част. Обичам да чета коментарните страници.
— Ще се сменим след час.
Изглеждаше странно. В края на двайсетте и началото на трийсетте. Миньонче. Късата прическа май не й отиваше много. Той насочи вниманието си отново към своя вестник.
След няколко минути думите на страницата се разтопиха и се превърнаха в кинопреглед за Кейти и него, седнали на верандата в тяхната къща в Саут Хемптън. Лицето на Кейти, сковано и ъгловато като някаква посмъртна маска, която бълваше окастрени изречения.