— Впечатлен съм.
— Трябва да ме видиш по време на футболния сезон. Играта наистина ме завладява.
— „Джетс“ или „Джайънтс“?
— Ти бъзикаш ли се? Дори след като се преместиха в Ню Джърси, продължиха да наричат стадиона „Джайънтс“.
— Предполагам, баща ти също е бил фен на „Джайънтс“.
— И така може да се каже. — Тя се хвана, че се усмихва самодоволно.
Той се облегна назад, без да откъсва очи от нея.
— Ще ми кажеш ли и на мен, за да се посмея?
— Няма нищо за криене. Работата е там, че татко е играл за „Джайънтс“.
В очите му просветна разпознаване.
— Дениъл Джексън. Трябва да идва от Рей Джексън?
— Да.
— В кариерата си е участвал в двайсет и първата Суперкупа. Беше голяма работа. Тогава е спечелил пръстена си.
Дени почувства, че я изпълва гордост.
— Точно така. Онова, което Парсълс беше научил за атакуващи защитници и защитата, той използва за атаките на отбора. Татко беше неговото тайно оръжие отляво, където през този сезон трябваше да защитава Симс.
— Да, точно в тази Суперкупа. Доколкото си спомням, Симс беше обявен за най-ценен играч с удивителни постижения…
— Двайсет и два или двайсет и пет точни паса, двеста шейсет и осем ярда и два тъчдаун паса. Симс никога не би могъл да го постигне, ако татко не му пазеше гърба.
— След този мач баща ти се пенсионира, нали?
— Да. Бил е на трийсет и три и вече е усещал болки от травмите. Но дори да не е бил още в упадък, казваше, че никога не би могъл да надмине тази победа. Няма нищо по-добро от това да си тръгнеш, докато си още на върха. Така казваше. След това коментираше за Си Би Ес. Правеше анализите.
— Спомням си. Той беше най-добрият. — Ричард, изглежда, долови чувствата й. — Колко време мина, откакто е починал?
— Вчера станаха точно седем години и още боли. — О, татко! Почувства как й се свива гърлото.
— Съжалявам.
— Благодаря. Той беше велик баща. — Тя погледна към вестника в скута си, после отново вдигна очи към Ричард. — Мама организира панихида на всяка годишнина от смъртта му. А вече две години подред аз я пропускам. — Заля я вълна от разкаяние.
— Случват се такива неща, когато човек има много работа.
Дени си обеща, че ако се измъкне от това положение, повече никога няма да пропусне панихида за баща си.
— Да, така е, но и много зависи от това какви приоритети имаш.
Ричард не отговори и известно време пътуваха в мълчание. Малко по-късно попита:
— Какво ще правиш във Вашингтон?
За миг Дени почувства объркване. Не си беше приготвила никакъв отговор.
— Всяка година идвам да се полюбувам на цъфналите череши, да си отдъхна и да разгледам забележителностите. Изкарах няколко трудни седмици и имам нужда от това. А ти какво ще правиш?
— Срещи с клиенти днес и в понеделник. Аз също реших да се измъкна от града и да си дам почивка през уикенда. — Той замълча и след малко добави, сякаш току-що му беше хрумнало: — Щом пътуваш сама, можем заедно да разгледаме някой музей.
Тя осъзна, че няма представа какъв е нейният план. И сега се попита какво очаква да постигне, освен да задоволи неясната представа, че отговорите на нейните въпроси се намират във Вашингтон. Когато той попита: „Нали не се натрапвам?“, Дени осъзна, че го гледа мълчаливо. Разсмя се.
— Не, съвсем не. Просто не очаквах да кажеш нещо подобно. Имам среща с една приятелка, но разполагам с много свободно време. Да, това ще бъде приятно.
— А къде ще отседнеш?
Ето ти още един проблем. Нямаше и най-малка представа къде ще се подслони.
— В една дупка, за която едва ли си чувал. Пътувам евтино.
— И с малко багаж — подхвърли той.
Тя го погледна объркано.
— Всъщност нямаш никакъв багаж.
Дени почувства, че се изчервява.
— В Европа се научих на рутината в общежитията. Вечер си изпираш бельото и го просваш да изсъхне до сутринта. Трябва да опиташ някой път. Действа много освобождаващо.
— Не, благодаря. Още в университета се отучих от това. Затова ще отседна в „Уилърд“. — Той се усмихна. — Там получаваш стая със собствена баня, легло и всичко останало. Дори има ресторант на партера. Така че ако не ти се ядат сандвичи с фъстъчено масло заедно с другите студенти, готов съм да те почерпя една истинска вечеря.
За миг Дени си каза, че идеята не е добра, но после вдигна рамене.