— Дори не съм сигурен, че са X и Y променливи.
— Долу вляво нямаш ли етикет, в който да пише какво са, или горе над колоните, когато се появяват?
— Тц.
— Тогава, мой човек, май нямаш късмет. Е, приятелю, вече трябва да затварям. — И Джеф прекъсна връзката.
Дени видя как Ричард сваля телефона от ухото си.
— Трябва да разберем какво представляват тези данни и в какъв времеви период са измервани — обясни той.
Дени въздъхна, но после отново се обърна към него.
— Ти каза „ние“. — Не беше много, но все пак той го каза. Ние. Една малка победа. Приемам я! — И какво ще правим сега?
— Не бъди самонадеяна!
Тя му се усмихна.
— Благодаря ти! Имам нужда от твоята помощ, но имам нужда и някой да вярва в мен. Това е по-страшно, отколкото можеш да си представиш. Освен това боли, когато знам, че приятелите и семейството ми ме виждат по телевизията като вероятна убийца. Нали разбираш какво имам предвид?
Няколко минути отново пътуваха в мълчание. Минаха край няколко скалисти участъка. Мокрият гранит я накара да си спомни връх Стодард близо до Туин Лейкс — един гранитен наклон под 45 градуса, с вечно мокри пукнатини, на който се бе изкачвала толкова пъти с баща си. Миналата есен го изкачи за пръв път с Гейб. След като татко й умря, изкачването вече не й доставяше удоволствие, докато не го изпита отново с Гейб. Радостта й от това, че той вижда това кътче. Само мисълта за него я караше да се усмихва. Какво не би дала сега да е с него на върха Стодард, да си хапват сандвичи и да си говорят за училището и „Янките“. В гърдите си почувства приятна топлина. Не беше разговаряла с Гейб, откакто вчера сутринта го остави пред училището. Тя зарови в торбичката от магазина на „Дуейн Рийд“ за един от предплатените мобилни телефони. Извади го и набра, но нищо не се случи. Беше се вторачила объркано в него, когато Ричард се обади:
— Трябва да влезеш в интернет страницата им и да го регистрираш, за да проработи. — Дени почувства как я прониза страх. Явно това беше проличало по лицето й, защото Ричард добави: — Не се страхувай. Можеш да напишеш каквото си искаш име. Така ще запазиш самоличността си скрита. Предполагам, че затова си го купила. — Тя се отпусна. Той продължи: — Затова наркотърговците и търгуващите с вътрешна информация ги използват. Как научи за този номер?
— От моето бивше гадже Джеймс. Преди да потегля тази сутрин, той ми каза да си купя няколко.
— Бившето ти гадже ти помага? Това не ми прилича много на раздяла.
— Нямаше къде да отида, а на Джеймс имам доверие колкото на майка си.
Ричард кимна и протегна ръка.
— Дай го, ще се погрижа за теб. — Дени му подаде мобилния телефон, после зарови из чантата и извади останалите три. Той се засмя.
— Ти май не обичаш да поемаш рискове, а?
— Не мога да си го позволя. — Смехът му заглъхна. Вероятно беше видял присвитите й очи и доловил мрачната сериозност в гласа.
Дани погледна към коридора и видя мъжа, който мина покрай нея и продължи напред. Това не може да бъде! Главата на мъжа беше обръсната, но тя реши, че разпознава лицето с белези от акне. Той не бързаше, обръщаше глава наляво и надясно, докато крачеше, сякаш търсеше някого. О, боже, той търси мен! Не беше напълно сигурна, но приличаше на убиеца. Същото тяло, същата подчертана поза на главата и раменете. Беше застанал пред нея и докато си проверяваше пистолета, я попита: „Къде е?“.
Тя се вкопчи в ръката на Ричард.
— Мисля, че току-що видях мъжа.
— Кой мъж?
Дени едва промълви думата.
— Убиецът.
— Сигурна ли си?
— Не. Преди имаше руса къдрава коса, а сега главата му е бръсната. Не можах да видя добре лицето му, но крачи и преднамерено оглежда наляво и надясно, сякаш търси някого.
— Къде е?
— Току-що излезе от нашия вагон.
— Как изглежда?
— Едър. Силен. Мускулест. Ако е той, по лицето има белези от акне.
Тя видя как Ричард стисна зъби.
— Ако е той, ще се върне и този път ще те огледа по-добре. Щом аз те разпознах по снимката ти в „Таймс“, и той ще го направи.
Дени знаеше, че се паникьосва. Погледна надолу към ръцете си и видя, че треперят. Наведе се колкото можа и започна да си поема дълбоко дъх, докато се опитваше да накара мозъка си да заработи отново. Тя се изправи и издиша, но в същия момент цялата се скова, сякаш някой я беше ударил. Мъжът беше влязъл отново в техния вагон и вървеше по коридора между местата. Тя се обърна към Ричард.