— Той е!
Хвърли се да го целува, притискайки устни в неговите с все сили, и го прегърна с две ръце. Не го пускаше, макар да усещаше, че диша на тласъци. Не знаеше колко време са прекарали така, защото не броеше, докато най-накрая той се откъсна от нея, изправи се, но я остави да лежи в скута му.
— Видях го — прошепна той. — Не можах да го огледам добре, но това лице трудно се забравя. Със сини очи, нали?
Дени почувства как ледена ръка се плъзга по гръбнака й.
— Остават най-малко петнайсет минути до Уилмингтън, където можем да слезем от влака — каза Ричард.
Боже мили!
Старк беше ядосан. Това момиче се оказа истинско проклятие. Беше обиколил влака и в двете посоки, но още не можеше да я намери. Нямаше как да е слязла във Филаделфия, защото той се погрижи да бъде последният, качил се на влака, и не я беше видял на перона. Или си бе променила външния вид повече, отколкото професионалният му поглед можеше да различи, което беше невъзможно, или се прехвърляше от тоалетна в тоалетна. Спря се на платформата между два вагона, нападнат от тракането на колелата върху релсите, което накара ушите му да заглъхнат, и в прахоляка и горещината извади мобилния телефон и се почувства като глупак.
— Да? — обади се клиентът.
— Реших да приема предложението ти. В кой вагон е твоят човек?
Настъпи пауза. Старк си помисли, че ще долови в тона на мъжа онова „нали ти казах“ — нищо подобно. Клиентът заговори делово:
— Вторият вагон отзад напред. Син костюм, метър и осемдесет, около сто килограма. Попитай го дали е Том и ще ходи ли утре на ралито.
— Разбрано — каза Старк и прекъсна линията. Колкото по-малко се говори, толкова по-добре.
Отне му две минути, за да открие мъжа. Носеше син костюм, копринена вратовръзка и четеше „Уолстрийт Джърнъл“. Сякаш беше началник-отдел в някоя корпорация, тръгнал за Вашингтон, където върховната управа ще му сапунисва главата. Мъжът кимна на Старк, стана, изглади с ръце костюма си и го поведе напред. Момичето беше изчезнало, както и мъжът, който според частния детектив бе седял до него. Детективът посочи към предната част на влака.
Ричард следваше Дани напред, стиснал пътническата си чанта в едната ръка, а с другата влачеше куфара на колелца. Усещаше как пулсът му блъска в слепоочията. Ако този тип със странен външен вид наистина беше убиецът, това бе доста нескопосен начин да му избягат. Обаче в момента не се сещаше нищо друго. Да дръпне внезапната спирачка? Не. Това щеше да спре влака. Да се обади в полицията? Това нямаше да помогне въобще. Все още бяха на дванайсет минути от Уилмингтън. Когато влязоха в друг вагон, Ричард видя напред едно пуберче да крачи надолу по пътеката, като махаше с ръце и нещо си говореше.
Дени се наведе към момчето и му заговори — изглежда разбираше какво не е наред с него. Детето продължи да мънка неразбираеми звуци. Дени го помилва по главата. Ричард видя една жена да влиза от другия вагон и тревожно да поема надолу по пътеката към тях. Вероятно беше майката на пуберчето. Дени обърна детето към майката, която окончателно го обърна в другата посока.
После благодари на Дени и пое обратно с момчето.
— Той е онова, което наричат „беглец“ — каза Дени на Ричард. — Ще ти обясня по-късно.
Продължиха към първия вагон.
— А сега какво? — попита Дени.
Ричард посочи към тоалетната. Дени се вмъкна в нея, а той седна на една от двете срещуположни седалки. Майката и странното дете седяха срещу него.
— Какво не е наред? — попита жената.
Ричард се зачуди какво ли толкова й пука, после се сети, че сигурно е благодарна на Дени.
— Във влака има частен детектив, нает от бившия й съпруг, който я следи. Опитваме се да му избягаме, докато успеем да слезем в Уилмингтън.
— Онзи тип с белези от акне, който непрекъснато снове нагоре-надолу?
— Да.
Същият тип, следван от друг, влезе във вагона.
Ричард завъртя очи и жената кимна. Почувства тежест в гърдите. Какво ли щеше да направи убиецът? Ако разпознае Дени, щеше ли да я застреля? Ако реши, че Ричард помага на момичето, и него ли щеше да гръмне? Ричард бръкна в пътната си чанта, извади лаптопа и се престори, че го включва. Запази спокойствие, каза си той. Като в последния рунд на преговори, когато всичко е на кантар. Мъжете продължиха напред. Ричард издиша. Видя как стигнаха до предния край на вагона и тръгнаха обратно. Той отново заби нос в компютъра си, но все още чуваше как пулсът блъска в ушите му.