Ричард чу двамата мъже отново да се приближават. Онзи с белезите от акне опита да отвори вратата на тоалетната. Майката стана.
— Синът ми е вътре. Той е аутист. Моля, не го плашете — излъга жената.
Мъжът погледна към нея, после погледът му се спря върху пуберчето, което махаше с ръце и не спираше да си мърмори под носа. След това тръгна към вратата на вагона. Той и мъжът, който го следваше, излязоха на платформата между вагоните. Поговориха малко, след това мъжът с белезите пое към задната част на влака, а другият остана на платформата между двата вагона. Жената свали куфара си от багажника, извади дрехи, отиде при вратата на тоалетната и почука.
— Чарлз, мама е. Нося ти дрехите. Моля, отвори вратата. — Миг по-късно вратата се отвори и тя подаде дрехите. Пет минути по-късно Дени се появи, преоблечена като момче. Вървеше приведена напред, косата й беше мокра и прилепнала към главата, на носа имаше слънчеви очила. Тоалетът завършваше с кепе на „Янките“. Тя седна до Ричард и се заклати на мястото си като сина на жената, която й каза:
— Дени, Бог да те благослови. Ние всички сме на твоя страна.
Когато беше обявена гара Уилмингтън, Ричард стана, опитвайки се да се държи колкото може по-нормално. Мъжът, който беше придружавал убиеца, стоеше на платформата между двата вагона. Ричард се насили да не поглежда към него. Запита се защо рискува живота си за Дениъл. Погледна към нея, застанала до него прегърбена и размахваща ръце. Влакът спря и вратата се отвори. Ричард слезе, примижа от ярката слънчева светлина и подуши миризмата на асфалт, защото перонът се пържеше в жегата. Дени влачеше крака по перона до него. Той я хвана за ръката и пое право към стоянката на такситата. Погледът му неотклонно беше вперен напред и се държеше така, сякаш знае точно къде отива и какво ще прави. Истината обаче беше, че нямаше ни най-малка представа.
Старк почувства, че влакът започва да намалява, и тръгна отново напред. Пътниците се протягаха към багажниците над главите си, за да свалят чантите си, и той трябваше да се промъква край мнозина. Влакът беше спрял вече от минута, когато успя да стигне до частния детектив на клиента, който чакаше на платформата между първия и втория вагон.
— Нещо ново? — попита го той.
Мъжът само поклати глава.
Старк почувства как мускулите на корема му се свиват. Тази малка кучка наистина се оказа голяма беля. Сигурно още беше във влака. Той отвори вратата на първия вагон и погледна към местата до тоалетната. Майката и шантавото дете бяха там, но мъжа го нямаше. Той се завъртя на пети и погледна през прозореца точно в мига, когато усети, че влакът тръгва. Видя, че мъжът върви надолу по перона, дърпайки едно мършаво дете с кепе на янките за ръката. Вгледа се по-внимателно. После кресна на частния детектив:
— Шибан глупак! Това е тя, преоблечена като дете.
7.
Дени се преоблече в своите дрехи в тоалетната на „Херц“ в Уилмингтън, докато Ричард наемаше кола. Направо не беше за вярване! Кошмарът, започнал предния ден, просто нямаше свършване. Гледката на тези сини очи и това белязано лице продължаваше да се натрапва на съзнанието й. Дишането й не се нормализира, докато не се озоваха на шосе 95 на път за Вашингтон с наетия „Форд Таурус“.
— Не знам какво да кажа освен „благодаря“, че ме измъкна от влака — каза Дени.
— И аз не мога съвсем да повярвам, че правя това — измърмори Ричард. — Обаче не можех да те оставя просто така.
— Този тип е кошмарен, нали?
— Десет по скала от дванайсет степени. Когато седях там и той опитваше бравата на тоалетната, отново ме порази колко налудничава е цялата история. И си казах: ако се измъкнем живи оттук, отиваме в полицията. — Той погледна към Дени. — Съгласна ли си?
— Мнението ми по този въпрос не се е променило — поклати тя глава. — Те още са по петите ми.
— Нуждаеш се от защита като свидетел.
— Притеснявам се да не ми скалъпят обвинение, защото не знам какво друго са измислили. Освен това онзи, който е наел убиеца, ще измисли как да ме докопа и като защитен свидетел. Дори не съм сигурна дали самият убиец не е ченге.