— Тогава какво ще правим?
— Ще идем във Вашингтон и ще се опитаме да разберем кой е виновен за убийството на Магуайър и защо. Аз продължавам да си мисля, че отговорът е в тази флашка.
— Обяви я пред обществеността. Ако смяташ, че индустрията не иска да се чуе за нея, направи я публично достояние.
— Забравяш, че не зная какво означават тези данни.
— Да, но ако ги изнесеш пред медиите, може да се появи някой, който да ги обясни.
— Ще бъда в по-силна позиция, ако сама успея да установя какво значат данните. Разполагам още с ден и половина, докато започнат изслушванията за ваксините. Ако не мога да ги разбера, преди времето да изтече, ще ги пусна в медиите.
— Времето може да изтече преди това. Какво ще стане, ако този тип отново те намери? Той знае за къде си се запътила.
— Вашингтон е голям град. Как ще ме намери?
— А как те намери в този влак?
Дени почувства как я побиват тръпки. Нямаше отговор на този въпрос. Единственият човек, който знаеше, че е тръгнала за Вашингтон, беше Джеймс, а не можеше да става и въпрос да каже на някого. Дори на полицията, ако се бяха свързали с него. Не беше казала на Маклоски, че отива във Вашингтон, но от техния разговор той би могъл и сам да стигне до това заключение. Тя почувства отново пристъп на паника. Ами ако са се добрали до Маклоски?
— Боже мили!
— Какво има? — подскочи Ричард.
— Трябва да се обадя по телефона. — Дени извади един от предплатените телефони, провери телефона на Маклоски на блекбърито си и го набра.
Някой вдигна още след първото позвъняване.
— Ало?
— Джон?
— Не е Джон. Господин Маклоски не може да се обади. Кой го търси?
Прониза я тревога.
— Какво се е случило? — Мъжът не отговори. — Кой сте вие?
— Госпожо, как се казвате? Аз съм детектив Ричард Нолън. — Дени отметна глава назад. О, не! Детективът от отдел „Убийства“, който я разпитва вчера сутринта.
— Джон добре ли е?
— Госпожо, как се казвате?
Дени прекъсна връзката. После се вторачи в телефона, сякаш той можеше да й отговори дали е вярно.
— Какво има? — попита Ричард.
Дени си пое дълбоко дъх. Насили се да не плаче.
— Току-що се обадих на Джон Маклоски, защото реших, че може той да им е казал, че съм тръгнала за Вашингтон. Мъжът, който вдигна, беше детективът от отдел „Убийства“, който вчера ме разпитва в офиса ми след убийството на Дейвид Магуайър. Маклоски му беше приятел. Всъщност той ме запозна с Магуайър. Мисля, че са убили и него.
— Мамка му — измърмори Ричард под носа си.
Ръцете на Дени трепереха. Помисли си за Гейб, представи си го как уплашен бяга от някого. Набра номера на мобилния телефон на майка си.
— Дени, направо се поболях от тревоги. Защо не се обади?
— Дълга история, но съм добре. Как е Гейб?
— Добре. Навън на пристана е, лови риба.
— Тревожа се за него и за всички вас. Джек с вас ли е?
— Да. Всички сме добре. Къде си?
— В кола на път за Вашингтон.
— Защо, за бога, си тръгнала натам?
— За да се опитам да разбера какво ми се случва. Обаче сега това не е важно. Притеснявам се, че хората, които ме преследват, могат да посегнат на Гейб, дори на теб и Джек. Моля те, обещай, че няма да ходите никъде другаде и няма много да се показвате.
— Това няма да е лесно. Не мога да държа Гейб затворен в къщата, особено без телевизор, след като му казах, че е счупен, за да не попадне случайно на новините, когато говорят за теб. А ако си в опасност, не мога да разбера защо продължаваш да отказваш да идеш в полицията?
Дени повиши тон:
— Вече сме обсъждали това. Няма да го дискутираме отново. Моля те, кажи на Гейб, че го обичам и ми липсва. По-нататък ще се обадя, за да поговоря с него. Чао. — Дени затвори, преди майка й да успее да отговори. Чувстваше как сърцето й блъска.
Джеймс. Дали са разбрали, че е прекарала нощта в неговия апартамент? Дали няма да посегнат и на него? Трябваше да го предупреди. Затова набра номера на мобилния му телефон.
— Добре ли си? — попита той.
— Да, и все още съм на път за Вашингтон. А ти добре ли си?
— Да, защо?
Дени потрепери, когато отговори:
— Мисля, че са убили Джон Маклоски.
Джеймс нищо не каза.
Дени продължи:
— Тревожа се за теб.
Той продължаваше да мълчи.