Ричард я стрелна с кос поглед.
— Много си агресивна, и то с човек, който си рискува кожата, за да те спаси. И ти предложи подслон. Забрави ли? Какви са тия глупости с „вие, момчета“?
Дени се облегна и въздъхна. Прав беше: много малко й трябваше да се развихри, щом станеше дума за ваксините. Може би преди малко наистина й беше спасил живота.
— Съжалявам — извини се тя. — Нямаш причина да ми помагаш толкова много, но ти въпреки това го правиш. Просто не мога да не се гневя. Заради всичко, което ми се случи през последния ден и половина. Заради фармацевтичните компании. В продължение на три години се борих с Отдела за младежта и семейните услуги в Ню Джърси, за да не трябва да дрогирам моя син Гейб, защото някаква училищна сестра идиотка му беше поставила диагноза синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност.
Ричард беше съсредоточил вниманието си върху пътя.
— Май добре се справяш с поддържането на този гняв у себе си.
— Много си прав. Той е едно от нещата, които ме карат да правя филми. А след последните трийсет и шест часа гневът си е съвсем на място.
Отново пътуваха известно време в мълчание. Най-накрая отново Ричард пръв наруши тишината:
— Ние сме доста необичайни съквартиранти, нали?
Дени го погледна. Кой беше този човек? Да, те бяха от двете страни на барикадата, но той й вярваше достатъчно, за да помага. Защо?
— Опитах се да разбера кой може да ме преследва и кой е убил Магуайър, полицая в апартамента ми и може би Маклоски. Единственото смислено обяснение е, че става дума за човек от бранша. А Магуайър работеше във „Фарма Интернешънъл“.
— Нали няма да започнеш пак с твоето „вие, момчета“?
— Вече се извиних. — Дени сложи ръка на рамото на Ричард. — Наистина съжалявам.
— Познавам Гроувър Медсън повече от пет години. Сключих първата си сделка с него, когато продадох една компания, която ние с моя партньор контролирахме, на „Бракстън Фармасютикълс“ по времето, когато той беше главен финансов директор. Беше, преди да се слеят с „Фарма Интернешънъл“. Не говори глупости и е много прям.
— Освен това е главен изпълнителен директор на най-голямата фармацевтична компания в страната.
— И от висотата на положението си е толкова искрено убеден в ползата от ваксините и лекарствата, колкото ти в тяхната вреда.
Дани се смръщи.
— Виждал съм го от нежната му страна. Той е баща и обожава дъщеря си. Не бих могъл да си представя, че нарежда някой да бъде убит.
— А ако човекът, който е наел убиеца, е от фирмата, а той не знае за ставащото?
— Няма нищо невъзможно.
— Ами ако ти не познаваш Медсън толкова добре, колкото си въобразяваш?
— Възможно е, но ти говориш за серия от убийства и заговор за скриване на информация, която може да навреди на бранша.
— Може би става дума за бранша като група. Имат асоциация, където обсъждат проблемите, нали? Всички главни изпълнителни директори се събират поне веднъж на тримесечие, за да планират пиар стратегиите, да говорят за политически дарения, да планират мръсните номера, с които подпомагат своите планове. Както правеха тютюневите концерни, преди да ги заковат с присъдата срещу тръстовете.
Той помисли малко.
— Да, имат браншова асоциация, както всички останали. Обаче си мисля, че прекаляваш. Пак да повторя, говориш за убийства и заговори. Наистина ли смяташ, че главните изпълнителни директори биха одобрили подобен план?
— Някой го е направил. Досега преброих три трупа, а аз самата два пъти на косъм се измъквах на грозния като смъртта наемен убиец. Освен това у мен е флашката, която ми даде човек, когото застреляха пред очите ми. — Дени направи пауза. — Кой е председател на индустриалната асоциация?
— Гроувър Медсън.
— Отчаяните хора вършат отчаяни неща.
— Кой е отчаян?
— Какво би станало с индустрията — по дяволите, забрави бранша — какво би станало с „Фарма Интернешънъл“ или с лично с Медсън, ако изгубят имунитета си срещу съдебни дела заради програмата за имунизация? Или ако излезе информация, която да свързва ваксините с увредените деца. Или с аутизма? Бих казала, че това може истински да го отчае.
— Хвърляш обвинения без всякакви доказателства.