Дени се отпусна обратно на мястото си, защото главата й се маеше.
Денис скочи на крака.
— Помисли по въпроса. Зная, че ще се съгласиш, защото е за каузата. — Тя прегърна Дени, както си седеше безмълвна на креслото. — Ще ти звънна веднага щом свърша с пенсионирания учен. — Протегна ръка към Ричард. — Приятно ми беше да се запознаем. — После тръгна към вратата, без да чака да я изпратят.
— Радвам се, че не й каза с какво си вадя хляба. Сигурно щеше да се хвърли да ми прегризе гърлото. Много е напориста — засмя се Ричард.
Дени усещаше лицето си като ронливо. Дори само мисълта, че ще участва в предаване, я караше да се задъхва. И да дебатира не с кого да е, а с Гроувър Медсън. Той ненапразно беше като реклама на фармацевтичната индустрия. Умееше здраво да хапе, докато си оставаше хлъзгав и любезен. Тя щеше да се озове в положението на защитник от училищен отбор, изправен срещу нападател като Фил Симс в най-добрите му години.
— Обичам Денис, но както сам видя, не се стеснява да притиска хората — каза тя.
— Така е, но трябва да признаеш, че е права. Ако искате да постигнете промяна, изправянето ти срещу Медсън е нещо наистина драматично.
— Вярно е, но той ще ме смачка като хлебарка.
— Как така? Ако е вярно онова, което каза Денис, че наистина познаваш тематиката, защо трябва да се страхуваш?
— Аз правя документални филми. Не дебатирам с изпълнителни директори по телевизията. Някои хора лесно застават под прожекторите, но моето място е зад камерата.
— Може би вече е дошло време да застанеш пред нея. Разполагаш с всичко нужно тук на място и това ще бъде единствената ти възможност да покажеш своята гледна точка.
Мъжът, който този следобед застана пред вратата на хотелската стая, беше отвсякъде минималист. Ричард беше на партера в бар „Раунд Робин“ за среща със свой клиент, когато мъжът почука плахо на вратата. Дени отвори и се озова пред нисък човек, шест-седем сантиметра по-нисък от нея, с увиснали рамене и извинително изражение на лицето. Изглеждаше седемдесет и няколко годишен.
— Госпожо Норт?
— А вие трябва да сте Уолтър Солсбъри?
— Точно така.
— Моля, влезте.
Солсбъри влезе с притиснати до тялото ръце, сякаш се страхуваше да не заема прекалено много място. Затътри се към едно от креслата, обърна се и погледна Дени въпросително, сякаш искаше разрешение да седне.
— Моля, седнете — покани го тя.
Боже мили! Значи това е специалистът на Денис? Беше звъннала преди час и я заля с поток от думи колко била сигурна, че Солсбъри ще „разгадае шифъра“. Дрън-дрън.
— Благодаря, че дойдохте. Разбрах, че Денис ви е казала за данните, с които разполагам?
— Да — отговори той и я изненада с баритона си на възрастен човек. — Разбрах, че може да има нещо общо с един изследователски проект, в който участвах, когато още работех.
— Елате да хвърлите едно око. — Дени тръгна към бюрото в другия край на стаята, върху което стоеше лаптопа на Ричард и на екрана се виждаше отворения файл. — Говори ли ви нещо?
Солсбъри седна зад бюрото, сложи очилата си, като преди това грижливо ги почисти. Беше едновременно смешно и изнервящо. След няколко хъмкания каза:
— Това е файл с данни. — Вдигна очи, сякаш очакваше Дени да се зарадва на това заключение.
Стига бе!
— Имате ли някакъв представа какво съдържат колоните и редовете?
— Аз се надявах вие да ми кажете!
— Госпожо Норт, аз съм учен и през ум няма да ми мине да правя предположения.
Чиста загуба на време!
Солсбъри продължи:
— Обаче мога да ви кажа, че начинът, по който са подредени данните, съвпада с онзи, който щяхме да използваме по мое време за излагане на анализ на линейна регресия. — Той превъртя таблицата надясно. — Виждат се десет колони. — Вдигна таблицата нагоре. — Според обобщението в края на таблицата са направени 35 752 наблюдения.
— Какво значи това според вас? — попита Дени.
Той посочи с пръст:
— Виждате ли този луфт от пет реда между данните?
— Да?
— Мисля, че разделя две групи данни. Тестова група и контролна група. И двете измервани в продължение на десет периода.
— Значи може да е проучване на въздействието на лекарства върху група хора или деца?