Дени не беше смятала за възможно човек да се задушава, при положение че диша, но точно така се чувстваше. Зяпаше за въздух, знаеше, че си поема дъх, но някак си кислородът продължаваше да не й стига. Стоеше пред бюрото си. Коленете й омекнаха и тя се смъкна назад, подпирайки ръце на плота. Ушите й кънтяха от тези ужасни изстрели и почувства как й стана гадно на стомаха от миризмата в помещението — на кръв, смесена с барут. Тя се вторачи в мъжа, който лежеше пред краката й. Това трябва да беше доктор Магуайър. Беше дошъл точно в 9:00 часа — уговореното от тях време. Погледна към коридора и видя двама души да се навеждат над ченгето, което не помръдваше. Това я извади от парализата, тя веднага клекна и долепи два пръста на врата на Магуайър, за да провери пулса му. Нищо. В този миг усети, че стиска в ръката си флашка. Тогава си спомни, че в мига, когато мъжът влетя в стаята, преди да я блъсне настрана, я пъхна в ръката й. Дени я пусна в джоба на сакото си.
Чуха се сирени и миг по-късно униформен полицай изкачи на бегом стълбите, хвърли поглед на Магуайър, след което отиде да се погрижи за другото ченге. Когато линейката пристигна, стомахът на Дени вече беше започнал да се успокоява. Искаше й се да се върне зад бюрото и да седне, но още я беше страх да помръдне. Докато двамата парамедици отнасяха ранения полицай, на стълбищната площадка се появиха двама мъже в костюми. Те разговаряха няколко минути с колегата му и се насочиха към офиса на Дени. Ниският се наведе и започна да пребърква джобовете на Магуайър. Дени се дръпна назад. Дори това да му влизаше в задълженията, беше отвратително. Преди десет минути Магуайър още беше човек, който се втурна при нея и я умоляваше с отчаян поглед. А сега беше труп, който пребъркваха в търсене на улики.
Другият мъж, който се приближи към нея, беше по-висок и слаб, със светли очи.
— Аз съм агент Уилсън от ФБР. — Той отвори калъф с размерите на портфейл и й показа значката си.
Дени усети, че устата й се размърдва, но не успя да издаде никакъв звук. Изведнъж осъзна, че още стиска с все сили плота зад гърба си.
— Разкажете ни какво се случи — поиска Уилсън.
Дени се изкашля, за да прочисти гърлото си.
— Очаквах в офиса си срещата с доктор Магуайър, когато чух някаква суматоха на стълбището и след малко той влетя. Лицето му беше бяло, той кървеше. Сграбчи ме и ме изблъска встрани, и тогава… — Дени чу как гласът й потрепери, осъзна, че изстрелва думите, и си пое дълбоко дъх, за да се посъвземе. — … се появи другият мъж и го простреля в гърба. — Ужасът от случилото се я обзе отново. Мили боже! Наистина бяха убили човек пред очите й.
Уилсън не показа никакво чувство — просто стоеше там и я гледаше с воднистите си очи.
Дени продължи:
— След това мъжът се наведе и започна да рови из джобовете на доктор Магуайър. В този момент някой изкрещя „Стой, не мърдай!“ или нещо подобно от коридора. Видях полицай с насочено оръжие, но той падна назад, когато мъжът го простреля. Аз се хвърлих под бюрото и чух още три или четири изстрела. Когато отново погледнах, мъжът беше изчезнал, а полицаят лежеше по лице.
Уилсън сякаш очакваше Дени да продължи. Когато това не стана, той попита:
— Казахте доктор Магуайър. Познавахте ли го?
— Не, но имахме среща и разговарях от време на време с него по телефона, за да я организираме.
— Сигурна ли сте, че е той?
Дени въздъхна. Всъщност не беше.
— Предполагам, че е доктор Магуайър.
Агентът погледна надолу към ръцете й.
— Откъде е кръвта по вас? — Дени погледна надолу към ръцете си и забеляза, че са окървавени. Сакото й също.
— Нали ви казах. Мъжът влетя в стаята и едва не падна върху ми, след което ме изблъска настрани.