— Ричард Блум? — Медсън усети тази новина като удар под пояса. Един от неговите инвестиционни банкери…
— Правилно си чул. Едно от нашите момчета. Шеф на „Хелткеър Груп“ при Банк ъв Америка.
— Каква е вероятността момичето да го е познавало от по-рано?
— Вероятно става дума за случайна среща. Нашите хора в Уилмингтън ни казаха, че Блум пътувал с жена. Вече съм изпратил екип, който покрива „Уилърд“.
Мозъкът на Медсън работеше на високи обороти, за да обхване всичко. Стайлс беше прав. Да попадне на Блум е било чиста случайност. Обаче това със сигурност повдигаше определени въпроси. Блум знаеше за Медсън толкова, колкото всеки на Уолстрийт. Което не беше много. Въпреки това беше ужасно. Медсън каза:
— Ще имаме нужда от стратегия как да вземем данните от момичето, когато го намерят. Тя вероятно няма да иска да ги предаде.
— Смяташ ли, че ще ни е от полза, че е с Блум?
— Не виждам как. — Медсън се сети, че си е уговорил среща с Блум в понеделник следобед, след като даде показания пред комитета. Само ако момичето, а сега и Блум, стигнат толкова далече. Медсън искаше отговорът му да бъде друг. Той харесваше Блум. Срещнаха се, когато преди пет години купи от него „Рейфър Текнолъджис“ — производител на медицинско оборудване. След като Милнър падна мъртъв от сърдечен удар, Блум се оказа достатъчно умен да разпарчетоса империята му на стойност седем милиарда долара, като систематично разпродаваше парчетата в добре организирани наддавания. Ричард бе откровен и прям човек за работа. Затова Медсън продължи да работи с него и след като отиде в Банк ъв Америка.
— Мислех си, като са заедно, може да ни е от полза — повтори Стайлс.
— Как?
— Например можеш да се обадиш на Ричард и да го попиташ дали момичето е с него?
— Тъпа идея. Знаем, че е с него.
— Беше.
— Добре, може да е при него, може и да не е, но ако се обадя на Ричард, само ще я подплаша, че знаем къде е, и тя отново ще побегне нанякъде. Предпочитам да си мисли, че не знаем къде се намира.
— Блум вероятно не знае коя е тя. А ако знае, смяташ ли, че ще й помага? Полицията още я издирва.
Медсън усилено мислеше. Защо да се главоболи за всичко това? Изпълнителят просто щеше да гръмне момичето и да прибере данните. А при създалите се обстоятелства вероятно ще гръмне и Блум. След като му хрумна това, се почувства като пълен боклук. Мамка му, каква бъркотия.
— Обсъдете с екипа как ще вземем данните от момичето, щом го намерим.
Стайлс остави слушалката с бръмнала глава. Мамка му, какво става? Той беше събрал многоброен екип, организирал преследване на национално равнище, а момичето се появява — или поне така изглеждаше — под носовете им. Вероятно е с мъж, на когото Медсън щеше да се обади, без да се замисли, ако дъщеря му поиска билети за мач на „Янките“.
Като главен финансов директор Стайлс винаги беше информиран за разписанието на Медсън, когато е на път, и затова знаеше, че в програмата му влиза и среща с Блум в понеделник следобед. Ако Медсън му се обади в неделя следобед по мобилния телефон, това не би събудило някакви подозрения. Медсън, когото той познаваше, щеше да му звънне без церемонии за някой брънч или поне чаша кафе само за да го погледне в очите и да разбере какво става. Беше възможно Блум да спомене, че пътува с нова приятелка.
В това просто нямаше смисъл. Нямаше логика и в онова, което му каза частният детектив, който се беше качил на влака за Вашингтон: как някакъв тип с бръсната глава и белези от акне се появил във влака след Филаделфия и търсел момичето. Откъде се беше взел? Дали Медсън не провеждаше отделна акция? На Стайлс не му харесваше как му говори Медсън — все едно е отново главен счетоводител с тригодишен стаж в „Бракстън Фарма“. Бяха екип от дълго време и начинът, по който Медсън действаше, не съответстваше на мъжа, който познава. Не съответстваше и на отношенията им. За пръв път, откакто се познаваха, Медсън търсеше да си го изкара на него.
Медсън се опита да се обади отново на Екзейвиър.
— Ало?
Този тип не си падаше много по разговорите.
— Опитах да се свържа с теб — обясни Медсън. — Изпълнителят не успя и искам някой друг да поеме работата.
Чу как Екзейвиър се изкашля, за да прочисти гърлото си. Това беше най-голямата проява на емоции от негова страна, на която досега беше ставал свидетел.