Синди свърши разговора с Дени, потънала в мисли. Погледна към Гейб, който беше забил нос в рисунката си на кухненската маса. В хола Джек свиреше на китара. Тя излезе на верандата, опря ръце на потъмнелите дъбови перила и си пое дълбоко дъх, попивайки гледката на езерата. Ароматът на печен бекон в далечината се смесваше с уханието на боровете. Кръвта й бушуваше, а сърцето й блъскаше в гърдите от мига, в който Дени беше произнесла онова име.
Гроувър Медсън. Име, което от години не беше чувала, макар да бе следила напредването му в кариерата. Когато се срещнаха, той следваше в медицинското училище на Пенсилванския университет, а тя посещаваше курсове по биоетика, като част от сестринския курс. Замисли се за него: обсебен човек с амбицията да остави следа на този свят. Преследваше всичко със същия плам и страст, с които тичаше подире й. Ако бе вярно, че той е мъжът, който преследва Дени, тя беше в страшна опасност.
Чуваше как Джек продължава да дрънка на китарата, обърна се и видя Гейб на масата, погълнат от рисунката. На кого да се обади? Кому би могла да се довери да ги гледа? Защото трябваше да замине и да се види с Медсън, за да разбере наистина ли той преследва Дени и да го спре. Беше сигурна, че макар да бяха минали толкова години, той пак нямаше да може да я погледне в очите и да излъже.
Тя се върна в кухнята, за да се обади на сестра си Бренда.
Медсън се обади на изпълнителя. Беше решил, че е разумно да се увери, че той и новият човек на Екзейвиър няма да се сблъскат и да прецакат работата.
— Нещо ново? — попита, когато изпълнителят вдигна.
— Още не, но работя по въпроса. Те са в един от четирите скъпи хотела.
— Кое те кара да мислиш така?
— Мъжът, с когото е, беше добре облечен. Носеше чанта за компютър „Ермес“ и куфар на колелца от същата марка. Това са скъпи вещи. Значи не е човек, който ще отседне в мотел или стая под наем.
Медсън изстина.
— И кои са хотелите според теб?
— „Уилърд“, „Фор Сизънс“, „Риц Карлтън“ или „Плаза“.
По дяволите. Този тип не беше глупав. Може би не беше чак толкова лоша идея изпълнителят да налети на новия човек на Екзейвиър. Най-важното беше да се върнат данните, а как ще стане това, изобщо не му дремеше. Може би нямаше да е зле да остави на новия правото на първия изстрел.
— Мислим, че са в „Риц Карлтън“.
— Защо смятате така?
— Защото нашите хора откриха в Уилмингтън, че от наелите коли в посока Вашингтон само един е имал резервация в тукашен хотел — „Риц Карлтън“.
— Как се казва човекът?
— Ричард Блум.
— Веднага се залавям.
— Още нещо: след около половин час започва голям митинг на Националната алея. Насочен е против ваксините, затова предполагаме, че може би момичето ще участва. Това е доста смело предположение, но си заслужава да се провери.
— Ще отида там, щом проверя в хотела. — След тези думи изпълнителят затвори.
Когато остави мобилния телефон, Медсън се усмихна. Щеше да отнеме доста време на изпълнителя да установи, че Блум не е отседнал в „Риц Карлтън“. След това веднага ще отиде на митинга. Ако новият човек на Екзейвиър я изпусне в хотела, може би изпълнителят щеше да извади късмет на митинга.
Старк току-що беше затворил телефона, когато той започна отново да звъни.
— Ало, Екзейвиър, мой човек — поздрави Старк.
— Здрасти. — Връзката направи пауза. — Някакви затруднения ли имаш с клиента?
Какво? На Старк му трябваха няколко секунди да се окопити. Не беше очаквал подобен въпрос.
— Не, всичко е наред. Просто ще отнеме малко повече време от очакваното.
— Само проверявам.
— Защо ще го правиш?
— Защото поиска допълнителна единица.
Мамка му. Старк реши, няма смисъл да се преструва, че знае какво става.
— Във Вашингтон?
— Да. За момичето и мъжа, с когото сега пътува. Вашингтон е голям град и може би е решил, че двама души ще я открият по-лесно, отколкото сам човек.