Гневът на Дени се оказа напразен. Стивънс каза:
— Госпожо Норт, ще се свържа със специалния съветник и после ще ви се обадя. Предполагам, че мога да ви намеря на номера, който виждам.
— Да.
По дяволите. Разговорът можеше да мине и по-добре. Дени излезе от тоалетната.
— Предполагам, че не е минало добре — отбеляза Ричард, когато видя лицето й.
— И така може да се каже. Не обещават нищо без конкретни доказателства.
— За какво?
— За всичко.
— Можем да ги пратим да видят трупа в стая 721 в „Уилърд“.
— Не такива доказателства. Трябва да се свържем със Солсбъри и да видим докъде е стигнал с данните на Магуайър. — Тя набра номера на Солсбъри, но никой не отговори.
— Лош късмет.
Ричард тъкмо отвори уста да каже нещо, когато телефонът на Дени започна да звъни.
— Ало?
— Госпожо Норт? — попита Солсбъри.
— Господин Солсбъри, точно се опитах да се свържа с вас.
— Знам. Видях номера, но съм предпазлив.
— Разбирам, аз съм под известен натиск тук, така че докъде стигнахте с данните на Магуайър?
— Както вече казах, аз съм предпазлив. Току-що видях по новините, че Джон Маклоски е бил убит. Аз подкрепям каузата, но се страхувам, че при създалите се обстоятелства не мога да ви помогна. — Дени долови примирението в неговия глас и усети как краката й се подгъват.
— Господин Солсбъри, имам нужда от вас. Ние имаме нужда от вас.
— Съжалявам, не мога да ви помогна — каза той и прекъсна връзката.
Медсън крачеше из хотелската стая, когато Стайлс му звънна на мобилния телефон.
— Гроувър, лоши новини.
— Казвай.
— Нашият екип е видял момичето и Блум да излизат от хотела. Проследили ги до Националната алея, но са ги изгубили в тълпата.
— Бъзикаш ли ме?
— Осем човека. Неколцина ги доближили на ръка разстояние, но тълпата се изправила срещу тях. Когато дошла полицията, арестувала четирима от нашите. Момичето и Блум избягали.
Това означаваше, че новият човек на Екзейвиър ги е пропуснал в хотела или ги е подплашил. Каквото и да бе станало, глупакът беше прецакал работата.
— Нещо друго?
— Засега нищо.
— Дръж ме в течение — нареди Медсън и прекъсна връзката. Мозъкът му работеше трескаво. Когато подплашените са избягали на алеята, изпълнителят или не е бил там, или също ги е пропуснал. Набра номера на изпълнителя.
— Ало?
— Къде си?
— На Националната алея сред тълпата. Онзи не беше в „Риц Карлтън“.
— Да, излезе, че бил отседнал в „Уилърд“. Очевидно с момичето. Били са подплашени да избягат на Националната алея. Видя ли нещо?
— Ако бях, нямаше ли да ти кажа?
Медсън се направи, че не го е чул.
— Имахме няколко човека, които са ги следвали, но те също са ги изгубили.
— Преди колко време?
— Петнайсет-двайсет минути.
— Ще се заема — каза изпълнителят.
Старк се загледа в телефона си, сякаш очакваше той да му даде нужните отговори. Мамка му, какво става? Клиентът каза, че момичето било „подплашено“ да избяга на алеята. Сигурно от новия човек, който Екзейвиър спомена. Ако клиентът е знаел, че момичето и мъжът са в „Уилърд“, защо не му е казал? Може би има вече трима души за случая и на всеки е казал да провери в различен хотел? Не, каза „хора“, които са я следвали. Големец като този разполага с всички пари на света, за да създава цели екипи за даден случай. Което не беше чак толкова странно. Странното бе, че клиентът не му беше казал. Нима този задник искаше напълно да го изолира?
Старк се върна в мотела и отвори лаптопа. Клиентът беше казал, че момичето може да отиде на митинга против ваксините на Националната алея. Потърси в Гугъл „против ваксини“ и „Вашингтон“ и излязоха няколко попадения за митинга на „Ваксиниране по избор“ на Националната алея и видеоклип от „Срещни се с пресата“ от тази сутрин. Пулсът му се ускори, когато видя на разделения екран отляво момичето, а отдясно — някакъв костюмар. Заглавието беше: „Дени Норт, авторка на документални филми, дебатира за ваксините с Гроувър Медсън, главен изпълнителен директор на «Фарма Интернешънъл».“ Мили боже! Старк пусна клипа и чу гласа на Медсън. Той беше. Клиентът. Гласът, поведението — не можеш да ги сбъркаш. Значи неговият клиент богаташ бил главен изпълнителен директор на „Фарма“!