— Внимавай! — След това сложи ръка на кръста й и я тласна напред, сякаш да й придаде ускорение. Като че ли имаше нужда от това! Инстинктът за самосъхранение я изстреля, залитайки, на 14-а улица с размахани ръце. Когато стигна първата пряка, свърна рязко надясно като нападател, който се прави на защитник, наведе глава и спринтира. След като преполови улицата, стрелна поглед през рамо. Ричард беше на десетина метра след нея. Когато стигна следващата пряка, зави надясно и отново погледна назад. Сега убиецът беше на десетина метра зад Ричард. Тя видя пистолета в ръката му. Забави темпо точно когато убиецът наближи. Мъжът вдигна пистолета и стреля. Чу как куршуми рикошират в паветата и почувства как сърцето й се качва в гърлото. Чу Ричард да крещи: „Бягай!“, и го видя клекнал зад стълба на улична лампа. След това извади пистолета изпод колана, вдигна го в двете ръце и зае позиция за стрелба. Боже мой, какво прави той? Чу два бързи изстрела, видя как ръцете на Ричард трепват от отката. После се чу пукот от друго оръжие и Ричард падна по гръб. Очите й се замъглиха, не беше сигурна от какво. Може би от сълзи или паника. Изтича на булеварда и го прекоси в най-голямото движение сред вой на клаксони и свирене на гуми. Щом стигна до тротоара, видя, че убиецът я настига, тичайки по срещуположния тротоар.
Помощ! Зави наляво в една странична улица, тича, докато намери пасаж, и хукна по него. Намираше се на автомобилна алея покрай градина с ограда зад сграда от кафяви тухли. С ум, трескав от мисълта какво да направи, тя видя кофа за боклук, завлече я до стената, скочи на нея и се хвана за горната част на тухлената стена. Набра се и се озова горе, претърколи се странично и скочи в градината. А сега накъде? Когато се озова горе на оградата, разбра, че е безопасно да скочи: около нея растяха храсти, маркирайки края на ливадата в задния двор. Падна странично, съприкосновението със земята й изкара въздуха, но бързо се съвзе и пропълзя в храстите, за да се скрие. Насили се да диша тихо и зачака. Мина минута. Нищо. Още една. Пак нищо. Тя се съвзе и започна да проверява краката и ръцете си. Няколко охлузвания, но нищо счупено. Изправи се и огледа ливадата зад къщата. Ричард вече го нямаше, покосен на улицата. Почувства как очите й се пълнят със сълзи, но ги преглътна. Него го нямаше. Сега беше съвсем сама.
Седна отново между храстите и отпусна глава на коленете си. Чакаше и се ослушваше. След десет минути чакане, през които нищо не се чу, тя се изправи, но седна отново, съкрушена от залелите я чувства. Ричард вече го нямаше. Горещи сълзи започнаха да се стичат по бузите й. Сърцето й се свиваше. Притисна ръка върху устата си, за да заглуши риданията. Раменете й потреперваха, докато плачеше, дишаше на пресекулки. Ричард го нямаше вече.
Старк дишаше тежко, когато стигна до страничната улица, в която се беше втурнало момичето. Огледа я в двете посоки. Нищо. Или беше спринтьорка от световна класа или се беше шмугнала в някой пасаж. Видя проблясващи светлини и чу сирени. Когато застреля мъжа, на улицата имаше хора. Сигурно имаше и свидетели. Той се обърна и тръгна нагоре по булеварда.
Когато направи една обиколка, за да се върне при мотела, на две преки от него видя няколко патрулки, но до самия мотел нямаше някакво необичайно оживление. Върна се при линкълна и се качи. Тук във Вашингтон се налагаше да намери източник за друг заглушител, защото рюгерът беше гърмял с трясъка на оръдие.
Медсън крачеше по коридора на „Риц Карлтън“ с лош вкус в устата. Причината не беше само в това, че отиваше да се срещне със Сенди Елисън, главния изпълнителен директор на „Келердорн“, и главните изпълнителни директори на останалите големи фармацевтични компании. Новият човек на Екзейвиър също се беше провалил. Веднага след това изпълнителят бе пропуснал на Националната алея и на всичко отгоре звучеше доста странно при последния им разговор. Какво ли си мисли този тип? Не се беше заяждал много с Медсън, но това го караше да се чувства още по-зле. Гневът на този тип тлееше под повърхността и кой знае в каква враждебност можеше да се излее. Ако изпълнителят си беше свършил работата, тази среща щеше да е много по-лесна.
Още от края на коридора Медсън подуши миризмата на пури, която се носеше от апартамента на Елисън. Вероятно и четиримата бяха запалили дългите си дебели пури. Най-големите шефове във фармацевтичната индустрия, а се убиват с рак. Проклети тъпаци. Това беше една от причините Медсън да не иска да домакинства на срещата в своя апартамент във „Фор Сизънс“.