Имаше чувството, че някой трие нервите й с гласпапир. Всичко, което беше подхванала през тези два дни, завърши катастрофално. Дени се разплака. Магуайър беше мъртъв. Убитият полицай в нейния апартамент. Маклоски — мъртъв. А сега и Ричард… Този луд синеок тип още дебнеше наоколо. Щеше да я намери и тя също да умре.
Точно в този момент, сякаш за да й се покаже, че нещата винаги могат да се влошат, видя по телевизията репортаж за мъртвата жена в стаята на Ричард в хотел „Уилърд“. Била „хладнокръвно“ пребита, както го описаха, без видима причина. Мъжът, Ричард Блум, на чието име се води стаята, бил изчезнал. Полицията щяла да съобщи повече подробности, когато ги има. Сцената се разигра отново пред очите на Дени. Жената с онази смешна шапчица, пистолетът в ръката й, умелите движения и тренираното й тяло.
Няколко часа по-късно Дени се премести в друго кафене „Старбъкс“. Това беше единственото, което можеше да направи. На 15-а северозападна улица тя отново се настани на една от масите в дъното и се замисли какво да прави оттук нататък. След като Ричард вече го нямаше, единственият човек, на когото можеше да се обади, беше Денис. Тя набра номера.
— Здравей, Дени се обажда.
Връзката прекъсна.
Тя набра отново. Включи се гласовата поща. Набра отново. Напразно. Как е възможно? Толкова по въпроса за общата им кауза. Дени включи своето блекбъри и намери адреса на Денис.
Таксито я стовари пред джорджтаунската къща от кафяви тухли на Денис. Тя натисна звънеца. Четири апартамента — по един на всеки етаж. Не беше лошо за жена, чиято мисия в живота бяха неправителствените организации.
— Да?
— Денис, аз съм Дени. Тук съм и вече не можеш да ми затвориш и да ме оставиш да се записвам в гласовата поща.
— Не съм искала нищо подобно — отговори Денис, очевидно уплашена. — Знаеш ли какво казаха за теб по новините?
— Същото, което повтарят през последните два дни. Ще ме пуснеш ли да вляза, или трябва да строша стъклото? — Бравата на входната врата забръмча.
Дени я бутна да се отвори.
— Да се каже, че това е ужасно, е чисто омаловажаване — посрещна я Денис, застанала вътре в антрето.
— И аз щях да го кажа.
Денис посочи на Дени кресло в хола и седна срещу нея.
— Исках да те попитам защо ми затвори, но това вече няма значение. Единственото, което ме интересува, е как мога да се свържа със Солсбъри. След това изчезвам и можем да се правим, че никога не сме се познавали.
Денис пусна съчувствената, изпълнена с любов усмивка, която познаваше от години.
— О, Дени, това е някакво недоразумение.
На Дени не й се участваше в театъра.
— Не, не е — възрази тя. — Аз съм загазила повече, отколкото смятах, и стана ясно, че мога да разчитам на много малко хора. Както вече казах, помогни ми да се свържа със Солсбъри и веднага ще те освободя от присъствието ти.
Денис се размърда на мястото си.
— Опита ли се да му звъннеш?
— Денис, стига глупости. Не само ти не ми вдигаш.
Денис наведе очи към пода. Сега цялото й майсторство за спонтанни мигове сякаш я беше напуснало.
— По новините казаха, че ти и твоят приятел Ричард сте убили хотелското пиколо в стаята ви в „Уилърд“.
— Знаеш, че това не е истина.
Денис разпери ръце.
— Откъде бих могла да знам каквото и да било? Намирам всичко това за плашещо и смущаващо. И не знам в какво да вярвам. — Тя я погледна умолително.
Жалка работа.
— Не искам да се забърквам!
Дени изобщо не я слушаше.
— Солсбъри — беше единственото, което каза.
— Щом не ти вдига, значи не иска да говори с тебе.
Дени стана.
— Знам, че имаш адреса му. Животът ми е изложен на опасност. Трябва да стигна до него. Така че, ако не искаш да стигнем до караница, която неминуемо ще те свърже с мен, предлагам бързо да ми го дадеш.
Дени се вторачи в тези вдъхващи вяра очи и видя, че се сепнаха. Денис прекоси хола до бюрото си като наказана ученичка. Натисна няколко клавиша на компютъра, след това записа адреса на лист хартия и го подаде на Дени, избягвайки погледа й. Дени го взе, погледна адреса и без да каже нищо, излезе на улицата и повика такси.
Изнемощяла и гладна, Дени реши да спре някъде за вечеря. Центърът на Джорджтаун беше оживен от студенти. Безгрижни младежи, чиито гласове и шумен смях цепеха въздуха и се смесваха с ароматите на разнообразните ястия, които се носеха от ресторантите. Минувачи пресичаха насам-натам кръстовищата. Дени беше забравила какво означава да се забавляваш. Тя мина край ресторантите по главната улица, докато не намери гръцка закусвалня на 36-а улица.