Тя затвори документите, извади флашката и излезе от кафенето с напрегнати сетива. Звънна в Службата на специалния съветник от тротоара.
Мъж вдигна телефона.
— Служба на специалния съветник. Мога ли да ви помогна? — Гласът му прозвуча носово. Дени се запита дали всички там не ходят с щипки на носовете.
— Това явно не е Анджела Стивънс.
— Не, Анджи ме замества само в петък вечер, когато ходя на танци. Казвам се Юджийн Донегън. С какво мога да ви помогна?
Що за аномалия — бюрократ с чувство за хумор. Тя се отпусна.
— Здрасти, Юджийн. Казвам се Дени Норт. Преди това говорих с Анджела и й разказах моята история и за желанието ми да получа статута на федерален разобличител. Дали ви е оставила бележка?
— Обикновено не работим по този начин, но ми кажете с две думи за какво става дума и аз ще ви отговоря дали ще стане работата.
— Добре. — Дени му разказа поредицата събития от последните два и половина дни, като започна от убийството на Магуайър и свърши с това на Ричард. След това за обработката на данните от Солсбъри, от която се вижда положителна връзка между Националната програма за имунизация и епидемията от аутизъм. — Нещо да ви звучи познато?
— Уха. И сте обяснили всичко това на Анджела?
— Само това, което се беше случило дотогава, макар да не съм сигурна, че я е впечатлило. Смяташе, че не можете да ми помогнете, докато данните не бъдат обработени.
— Сигурно е информирала Кен Олсън за всичко. Не обръщайте много внимание на свободното ми държане. Аз съм самотният бегач. Вдигам телефона в неделя вечерта.
— Какво ще правим от тук нататък? — попита Дени. Тя наближаваше пресечката на улица М и шумът от ресторантите и баровете се бе усилил отново.
— Идвайте, аз ще свикам войските — отговори Юджийн.
— Включително Кен Олсън?
— Включително шефът. — После изведнъж се досети, че може да е преувеличил, защото добави: — Може би не е лошо първо да убедим Анджела, за да можем докараме Кен в службата в неделя вечер. Ще ви звънна, когато се свържа с нея. Номерът ви е изписан на екрана.
— Добре, ще чакам.
Дени продължи да крачи по тротоара и реши, че трябва да намери място, където да постои малко. Обърна се и започна да се връща към улица М и гръцкия ресторант, където беше обядвала.
Докато я поздравяваше във фоайето на сградата, където се помещаваше Службата на специалния съветник, от широката усмивка на Юджийн проблясваха белите му зъби, на бузите си имаше трапчинки, а очите му проблясваха зад очилата с рамки от коруба на костенурка. Фигурата му беше жилава, макар да не беше много по-висок от Дени. Поздрави я със здраво ръкостискане и радостно „Дени!“, преди да я поведе към асансьорите, сякаш се познаваха от дълги години.
Без да престава да се усмихва, я отведе в залята от светлина конферентна зала. Девет души бяха насядали около масата, включително мъж с кисела физиономия начело, който вероятно беше Кен Олсън. Юджийн изигра ролята на домакин, разведе я около масата, за да я запознае с хората. Кен Олсън изръмжа поздрав и седна веднага на мястото си. Анджела Стивънс седеше отдясно на Олсън. Лицето й беше сериозно. Юджийн настани Дени до себе си.
— Анджела?
Тя впери поглед в Дени, без да се усмихва.
— Дени, благодаря, че дойде при нас. Тревожехме се за теб, откакто разговаряхме за първи път. Радваме се, че си тук. Предлагам да изложиш накратко своята история, така че и Кен да я чуе. След това можем да се занимаем с подробностите.
Дени си облиза устните. Беше успяла. Или поне беше сложила началото. Или пък края. Разказа набързо за основните събития, които беше споменала на Юджийн, след това каза:
— Мисля, че може би трябва да почна от Магуайър. С него ме запозна човек на име Джон Маклоски, от когото бях взела интервю за списание „Кръстоносец“, след като беше разобличил болкоуспокоителното „Мириъд“.
Олсън и Анджела се спогледаха.
Дени продължи:
— Разменяхме си имейли няколко седмици. Опитвах се да го убедя да ми даде интервю за моя нов филм, посветен на аутизма. Накрая се съгласи да го интервюирам, но настоя преди това да се срещнем, за да поговорим. Това трябваше да стане миналия петък. Сутринта той дойде в моя офис и беше убит пред мен. Точно преди да го убият, ми даде флашка. — Дени спря, вдигна очи и видя как Олсън и Анджела отново се споглеждат.