— Нямаме много време. Нека ви кажа, че по-голямата част от това, което ви казахме, са глупости. Като изключим Юджийн. Неговото идване е най-хубавото, което се е случвало в службата през десетте години, откакто работя тук. От петък, когато Магуайър беше убит, Олсън вдигна всички по тревога. Ние ви търсехме и ви следяхме, доколкото можем. Моите поздравления. Винаги, когато искахте, успявахте да станете невидима. Между другото, продължавайте да не си включвате мобилния телефон и сменете тези с предплатените карти. Успяхме да установим първите два номера. Кажете и на майка ви да не си ползва телефона. Триангулирането по телефонните ретранслатори показва, че пътува за Вашингтон. Опитва се да се свърже с вас, но телефонът ви трябва да е изключен.
Дени беше смаяна. Жената, която й се беше сторила такава дърта вещица, сега излизаше неин съюзник. Какво ставаше? А и майка й на път за Вашингтон?
— Ти си права — Продължи Анджела вече на „ти“. — От Магуайър не получихме онова, което ни трябваше, но бяхме сигурни, че го е дал на теб, и се опитвахме да направим всичко възможно да го донесеш при нас. И да ни кажеш какво означава. Решихме, че рано или късно ще се обърнеш към нас, като се има предвид познанството ти с Маклоски. Но не бяхме предвидили колко помощ ще получи убиецът, нито пък знаехме колко добра ще си в покриването, за да не може да стигне до теб.
Дени погледна Анджела с ново уважение. В края на краищата тази жена беше на нейна страна.
Анджела продължи:
— Каузата на Службата на специалния съветник не съвпада с твоята. Олсън иска да пипне Медсън. И да, той те използва за примамка, за да изкара на светло убиеца, който според него работи за Медсън. Той си мисли, че така ще убие с един куршум два заека: ще получим данни за масивно разобличение на вредите от ваксините и ще закопаем Медсън. Олсън има зъб на Медсън, защото и преди е правил това. Задуши опозицията в своя кръстоносен поход да освободи света от всичко, което сметне за нужно да прочисти. Той е психопат.
Дени направо не можеше да повярва, че чува подобно нещо. Тази кучка, която беше толкова трудна, сега стои в асансьора и споделя с нея повече, отколкото трябва да знае. Анджела погледна числата на панела, докато асансьорът се спускаше.
— Свали си дрехите — нареди тя.
— Какво?
— Съблечи се по бельо. Ще си сменим дрехите. — Анджела носеше делови раирани сако и пола, бяла блуза и вратовръзка с широк възел в същия цвят. Адвокатска премяна.
— Мамка му, какво става?
— Събличай се — повтори Анджела. — Има наши хора, които те следят от петък. Или се опитваха. Ти постоянно им се измъкваше. Но има и друго. Отвън има две коли с агенти на ФБР. Ще изляза оттук, облечена като теб. Ще взема такси и ще ги примамя след себе си. Ти изчакай двайсет минути, след това изчезвай и направи това, което трябва да направиш.
— Щом са от ФБР, няма ли да е по-добре за мен да се поставя под тяхна защита?
— Не знам какво си мисли Олсън в този момент. Може би смята, че онова, с което разполагаме сега, е достатъчно да го прибере и да го обвини. Заговор, убийства.
— Какво му е лошото на това?
— Ще прибере и теб, за да получи данните. При тези обстоятелства не знам колко време ще е нужно да бъдеш отново изложена на опасност. Освен това му нямам доверие: той има свой собствен дневен ред, службата разполага с най-различни специални пълномощия и само бог знае с кого може да е забъркан. Може да използва данните, за да сключи сделка с Медсън — той да се признае за виновен, а Олсън да засекрети данните. Кой може да каже? Но най-важното е утре да разкриеш информацията пред комитета на Макийн.
Дени започна да се съблича.
— Имам племенник аутист — неочаквано каза Анджела. — Сега е на шест. Беше нормален до двегодишна възраст. Тогава се скри зад облак: изгуби говора си и повече не се върна. — Погледна Дени в очите. — Не знам дали причината е била във ваксините, но трябва да предадеш данните в добри ръце.
Размениха си дрехите. Вратите на асансьора се отвориха и Анджела натисна бутона за седмия етаж. Извади бейзболно кепе от чантата си и скри под него къдравата си руса коса. Когато вратите се отвориха на седмия етаж, тя пусна Дени да излезе. Коридорът беше тъмен, като се изключат светещите табелки „Изход“ в двата му края.
— Изчакай тук поне двайсет минути — прошепна Анджела. — Успех!
Когато вратите започнаха да се затварят, тя ги блокира с ръка и те се плъзнаха обратно. Застана пред Дени, сложи ръце на раменете й и я целуна по челото.