— Роланд?
Мъжът се завъртя, стана и се усмихна. Беше на около трийсет и пет, с оредяваща коса и късогледи, леко зачервени очи. Облечен бе спортно, с кадифени панталони и поло.
— Дени, влизай — покани я той, докато й протягаше ръка. Усмивката му стана още по-широка.
Дени изпита облекчение. Той изглеждаше достъпен и дружелюбен, съвсем различен от очакванията й.
Работиха в продължение на половин час с неговия лаптоп, сложен върху масата за чай встрани от бюрото на сенатора, и долепени столове. След като Дени показа на Уотърс файловете във флашката, той създаде две пауърпойнт представяния за обобщенията на Солсбъри: първото с параметрите от проучванията по проект „Епсилон“, а второто с резултатите.
— Два слайда трябва да свършат работа — каза Уотърс повече на себе си, отколкото на Дени. После вдигна очи към нея и продължи: — Преди да дойдеш, говорих със сенатора. Той каза, че ако данните ти са верни, можем да те включим в първата група свидетели от 9:00 часа. Ще те обяви за разобличител. Може да ти осигури охрана от специалните служби и да държи полицията настрана, докато даваш показания. При условие че след това се предадеш сама. Повече няма да се налага да бягаш. Съгласна?
Дени почувства трепкане в гърдите. Но не от нерви, а от очакване. Още една крачка и щеше да си върне живота и да се прибере вкъщи. У дома при Гейб.
Представи си как го прегръща, как притиска главата му към гърдите си, докато го гали по косата. Гърлото й се стегна.
— Нямам търпение да започне.
15.
Хотел „Уордмън Парк“ не приличаше на нито един „Мариот“, който Синди беше виждала. Това я накара да си спомни за Рей и как бяха пътували. Синди уреждаше всички подробности, а Рей се появяваше едва за шофирането и караше децата да се смеят. Нерядко някой любител на футбола го разпознаваше и той даваше автографи. Обаче никога не сме попадали на фоайе като това, помисли си тя. Запита се къде ли е Дени сега, къде ли е отседнала? Провери отново мобилния си телефон: нямаше обаждане нито от блекбърито, нито от другия номер, от който се беше обадила на Синди. Вече повече от осемнайсет часа!
Синди направи нов опит да се свърже с офиса на Гроувър. Отново гласова поща. Помисли си, че човек с положението на Гроувър трябва да има някой, който да отговаря на служебния му телефон, макар и толкова рано в понеделник сутрин. Отново не остави съобщение. Искаше да говори с жив човек.
Час по-късно, в 8:00, успя да се свърже.
— Кабинетът на господин Медсън — каза секретарката.
— Добро утро. Знам, че Гроувър не е във фирмата, но спешно ми се налага да говоря с него. Казвам се Синди Джексън. Познава ме под моминското ми име Синди Бушар. Моля, мога ли да получа номера на мобилния му телефон?
— Съжалявам, госпожо Джексън, но не даваме номера на господин Медсън.
— Вижте, Гроувър ще разбере. Трябва да говоря с него. Въпрос е — тя направи пауза, за да подчертае казаното — на живот и смърт. — Синди винаги се беше питала дали фразата за живота и смъртта работи. Оказа се, че в случая е безсилна.
— Съжалявам, но не мога да ви дам номера му.
— Тогава моля ви веднага да му предадете едно съобщение. Спешно е. — Пулсът на Синди се бе ускорил и тя трябваше да направи съзнателно усилие да се успокои. Беше дошла за тази среща готова за съпротивата, която знаеше, че ще срещне, но не очакваше, че нейните собствени слова ще й въздействат така.
— Извън града е.
— Знам, че е във Вашингтон, където съм и аз. Трябва да го видя.
— Не мога просто така да обезпокоя господин Медсън, защото някой от миналото му иска да говори с него. Съжалявам…
— Госпожице, аз не съм просто някоя от неговото минало. Бяхме гаджета, когато следваше медицина. Повярвайте ми, ще си спомни за мен.
— Не мога да го безпокоя.
— Можете. Ако не му предадете съобщението, ще си изцапате ръцете с кръв.
Това я накара да се замисли.
— Какво искате да кажете?
— Вече ви казах, че е въпрос на живот и смърт. Само той може да се намеси и да реши въпроса.
— Не ви разбирам.
— Кажете му, че става дума за дъщеря му. — Синди остави номера на своя мобилен телефон и затвори. След това се запита дали беше казала достатъчно, че да отговори на обаждането й. Докато обмисляше този въпрос, кършеше ръце.