— Извън града е.
— Знам, че е във Вашингтон, където съм и аз. Трябва да го видя.
— Не мога просто така да обезпокоя господин Медсън, защото някой от миналото му иска да говори с него. Съжалявам…
— Госпожице, аз не съм просто някоя от неговото минало. Бяхме гаджета, когато следваше медицина. Повярвайте ми, ще си спомни за мен.
— Не мога да го безпокоя.
— Можете. Ако не му предадете съобщението, ще си изцапате ръцете с кръв.
Това я накара да се замисли.
— Какво искате да кажете?
— Вече ви казах, че е въпрос на живот и смърт. Само той може да се намеси и да реши въпроса.
— Не ви разбирам.
— Кажете му, че става дума за дъщеря му. — Синди остави номера на своя мобилен телефон и затвори. След това се запита дали беше казала достатъчно, че да отговори на обаждането й. Докато обмисляше този въпрос, кършеше ръце.
Медсън седеше на бюрото на конгресмен Тилмън в неговия кабинет в офис сградата „Рейбърн“. Най-новата и най-скапаната сграда на Конгреса. Това нямаше голямо значение, обаче му стана смешно, че Лоутънбърг не се беше напънал достатъчно за него, копелето, и че Чък Шумър се бе престорил, че ще използва влиянието си, а всъщност, както Медсън знаеше, щеше да е на рибарска лодка със Сенди Елисън, главния изпълнителен директор на „Келердорн“. Кабинетът на Тилмън представляваше смесица от новобогаташки боклуци и „вижте кой съм аз“ снимки на обитателя си с всяко по-голямо и по-малко светило, до което новоизпеченият конгресмен е успял да се докопа.
Медсън вдигна очи от бележките си за предстоящото изслушване и видя снимка на Тилмън и жена му. Олеле! Тилмън не беше на повече от четиридесет, но жената изглеждаше петнайсетина години по-стара. Или Тилмън имаше Едипов комплекс, или мадамата беше изкарала няколко брака, преди да го срещне. Тилмън влезе. Медсън стана.
— Дениъл — каза той, — не смятах, че кабинетът ще ти трябва преди следобеда. Веднага се махам.
— Не, не. Не искам да те прекъсвам. Моля, седни. — Изражението на Тилмън беше такова, сякаш току-що е повърнал или щеше да го направи.
— Какво има? — Медсън беше поне десетина сантиметра по-висок от него. Настъпи един от онези моменти, когато се питаш какво не е наред в картинката. Медсън стоеше зад бюрото на Тилмън, който го гледаше като уплашено момченце, готвещо се да изяде калая, защото е счупило прозореца на гаража с бейзболна топка.
— Говорих по телефона с един от помощниците на Макийн. — Тилмън седна на един от столовете пред бюрото. Изглежда го изчакваше, затова и Медсън седна.
— И?
— Излиза, че Дени Норт е включена в програмата на изслушванията за 9:00 часа. В същия отрязък от време, когато и ти ще участваш. Не знам какво става, но помощникът на Макийн направо пръхтеше. Беше много развълнуван.
Медсън почувства как му се свива стомахът.
— Бъзикаш ли ме? — Веднага съжали за думите си и се опита да изглежда безразличен. — Бога ми, какво може тя да допринесе за изслушването?
Тилмън се смръщи.
— Не съм сигурен. Но тези типове са хитри. На мен това ми прилича на удар под пояса.
И Медсън нямаше да може да го каже по-точно. Тези копелета. Да включат малката кучка по същото време, когато той трябва да дава показания. Дали няма да я пуснат преди него? Или след него, за да го опровергае? Не можеше да реши кой е по-лошият вариант.
— Е, ще трябва просто да изчакаме и да видим какво ще каже — заяви Медсън.
— Съобщи ми също — продължи Тилмън, — че е предвидено тя да се срещне с пресата на източното стълбище на Капитолия веднага щом приключи с показанията си. — Тилмън отмести поглед, след това отново го спря върху Медсън. — Обикновено това значи, че очакват казаното от нея да бъде много… — гласът му заглъхна, докато се опитваше да намери подходящата дума — наелектризиращо.
Медсън стисна ръце, сякаш вече беше докопал кучката за гърлото.
— Добре, просто трябва да изчакаме и да видим какво има да казва. Дениъл, благодаря за предупреждението. — Отново впери очи в бележките си. Ако имаше някаква справедливост на този свят, кучката щеше да се задави с геврек.
Тилмън стана и се приготви да си върви.
— Да затворя ли, или да оставя отворено?
— Моля, затвори. И благодаря ти отново, че ми позволяваш да ползвам кабинета ти. Скоро ще свърша.
Останал сам, Медсън излая: „Мамка му, мамка му!“. Единственото обяснение беше, че момичето още разполага с данните, разбрало е какво означават и сега се готви да ги оповести. Защо иначе хората на Макийн ще я пускат да говори първа? Това означаваше също така, че цялата информация вече е стигнала до Макийн, защото това беше неговият комитет и той не би допуснал кучката да дава показания без неговото лично одобрение.