Медсън набра номера.
— Да — каза изпълнителят.
На Медсън се стори малко странно, че винаги успява да се свърже с него. Дощя му се да има повече хора като този мъж, които да вдигат така редовно мобилните си телефони.
— Има ново развитие — обясни той. — Момичето ще даде показания в 9:00 в сенатската сграда „Ръсел“, където се провеждат изслушванията пред сенатската комисия на Макийн. Имаш малко по-малко от час да я пресрещнеш.
— Невъзможно.
— Какво искаш да кажеш?
— Има много начини да вкарат момичето в сградата. Вероятността да попадна на нея ще бъде едно на милион.
— Не ми обяснявай. Свърши си работата.
Изпълнителят не отговори.
— Чуваш ли? — попита Медсън.
— Да.
След като през цялата си кариера изграждах доброто си име, сега ме прецакаха. Той се остави на гнева.
— След изслушването тя ще се срещне с пресата на източното стълбище на Капитолия. Елиминирай я и ще ти платя толкова, колкото ако първо беше взел данните. Вече съм депозирал втората половина от хонорара ти при Екзейвиър. Паролата да пусне депозита е същата, както за плащането. — Когато не чу отговор, Медсън попита: — Разбираш ли?
— Чувам те силно и ясно. Не ми остава много време, но мога да се справя. Веднага се заемам. — Линията прекъсна.
Телефонът на Медсън започна да звъни. От кабинета му го търсеха. Сега пък какво?
— Господин Медсън, много се извинявам за безпокойството, но преди малко приех едно много странно обаждане. Жена, която каза, че сте се познавали през студентските си години, иска веднага да се срещне с вас.
— Каза ли какво иска?
— Каза, че е спешно.
Той се напрегна.
— Как се казва?
— Синди Джексън. Каза, че сте я познавали като Синди Бушар.
Синди. Преди колко години беше това? Почти трийсет.
— Каза, че било за Лорън. И че ще си изцапам ръцете с кръв, ако не ви кажа за нейното обаждане.
Медсън почувства как започва да трепери.
Синди си погледна часовника. 8:40. Секретарката на Медсън й се беше обадила преди половин час и сега, седнала в таксито и в капана на движението, се запита дали трафикът във Вашингтон винаги е толкова натоварен. Секретарката на Медсън й каза, че той ще излезе от кабинета на своя конгресмен в 8:45. Май нямаше да успее да стигне. Зарови в дамската си чанта за молитвената броеница и я извади. Затвори очи и започна да се моли.
Старк започна да се изкачва по източното стълбище на Капитолия, маскиран с перука и слънчеви очила. Видя екип от охраната, обслужващ метален детектор под портика на вратата към Капитолия. Преброи четири ченгета от тази страна на сградата. По-късно сигурно щяха да бъдат повече. Беше сигурен, че вътре има цели рояци от тях. Новинарските екипи се готвеха, микробусите със сателитните им антени бяха паркирани един след друг по Конститюшън авеню. Техническите екипи монтираха микрофоните на площадката в края на стълбището. Старк мина покрай тях, вперил очи в офис сградите на Конгреса до Капитолия. Ако Медсън му беше дал информацията няколко часа по-рано, вероятно сега щеше да бъде на покрива на някоя от тях с карабина и оптически мерник. Спусна се по стълбите, попивайки околността. От прикритието на рехавата горичка на територията на Капитолия имаше десетина метра до Конститюшън авеню или Индипендънс авеню. Да застреляш човек от близко разстояние с пистолет си беше чиста лудост. Беше прекалено рисковано да протегне ръка и да се опита да я улучи в главата. Поне беше успял да смени заглушителя. А якето му беше достатъчно широко, за да може да стреля три или четири пъти през плата, без някой да го види. Според него това беше единствената възможност. Беше лудост, но поне щеше да приключи с това. Извади носната си кърпа, вдигна очилата и си избърса очите. Докато го правеше, си мислеше за момичето и онзи тъпак Медсън.
Медсън не набра смелост лично да се обади на Синди, затова накара Стефани. След петнайсет минути се зае отново с бележките си. В 8:45, учудвайки се къде ли е Синди, той стана, за да отиде пеша до сенатската офис сграда „Ръсел“ за изслушванията на Макийн.