— Много лошо. Не можеш да я имаш. Самият ти казваше, че нашият народ расте мекушав и как ненавиждаш това. Точно сега ти си този, който звучи смирено. Стегни се и погледни фактите. Човеците никога не са се сблъсквали с такива като Видовете. Поне не и с хора като нас, при които преобладава животинската част. Аз изглеждам повече като човек в сравнение с теб.
Тъгата бе емоция, която Валиант мразеше, но въпреки това тя го завладя.
— Няма да се върне при мен, нали?
— Не — погледът на Тайгър се смекчи, — няма.
— Тръгвай си.
— Предпочитам да остана известно време, за да се убедя, че си се възстановил напълно. Ще направя вечеря. После ще пийнем и ще поговорим. Чух, че ще прехвърлят тук няколко женски от котешкия вид, които още не си срещал. Може би една от тях ще бъде за теб.
Образът на Тами изплува в съзнанието му.
— Остави ме. Имам нужда да остана сам.
— Новите женски пристигат утре. Ще дойда да те взема и ще отидем в хотела, за да можеш да ги подушиш.
Валиант с мъка се изправи на крака, погледна към леглото, където бе лежала Тами. Ароматът й вътре в помещението беше все още силен. Захвърли торбата с лед и се приближи към кревата. Предпочиташе да усеща болката, отколкото завръщането към омразното състояние, в което съществуваше преди да изпита всички онези прекрасни неща с Тами. Пропълзя върху матрака и се сви там, където тя бе лежала, вдишвайки аромата й.
— Валиант? Ще дойда да те взема утре в два.
— Не си прави труда. Просто си иди. Затвори вратата, като си тръгнеш. Не искам да се срещам с никакви женски котки.
Той вдъхна мириса на Тами, искаше да го запомни, преди да е изчезнал, и се заслуша в стъпките на приятеля си, който напускаше къщата. Затвори очи и нежно докосна завивката. Не можеше да си спомни кога за последен път сълзи бяха мокрили очите му, но в момента те напираха. Беше я загубил и тя никога нямаше да се върне при него. С нея позна спокойствието. Щастието. Надеждата. А сега ги нямаше. Тя беше… загубена за него, завинаги.
Глава 4
Защо не мога да забравя Валиант? Докато нагласяше щеката за билярд срещу бялата топка, Тами се чувстваше напълно отвратена от себе си, че не е способна да наложи контрол върху собствените си мисли. Хвърли поглед към червената топка и към джоба на масата. Помещението се огласяше от силна музика. Някой бе в настроение за ритмите на класическия рок. Близо до нея прозвуча въздишка.
— Стреляй вече, Там. Знаеш, че така или иначе ще ми сриташ задника.
Тя обърна глава и се усмихна на дългогодишния си най-добър приятел Тим. Двамата се познаваха още от началното училище и бяха много близки. По времето, когато бяха в гимназията, той бе пожелал задълбочаване на връзката им, но Тами не бе отвърнала на романтичните му чувства. Сега, години по-късно, имаха удобна, строго платонична дружба, която ги удовлетворяваше.
— Не мога да ти помогна, по-добра съм от теб.
Усмивка изви устните му. Изглеждаше някак непохватен, макар да имаше сладка усмивка и добродушни кафяви очи. Тим приличаше на обикновен компютърен маниак, какъвто всъщност беше. Той работеше в дома си като програмист, създаваше софтуер за игри. Облечен бе с тениска с надпис и долнище на анцуг, а очилата му блестяха от светлините на бара.
— А аз мога да те бия по всяко време на компютърни игри.
— Да, можеш. — Тя удари бялата топка и с нея вкара червената в ъгловия джоб. — Ето защо съм по-умна от теб и това е причината да сме в бара, а не у вас пред компютъра. Исках аз да спечеля.
Той й се изсмя подигравателно.
— Не си по-умна от мен. Аз просто съм джентълмен.
Младата жена вкара друга топка.
— Жалко, че никога не залагаш пари на игрите ни.
— Аз печеля добри пари, но не съм толкова добър — засмя се. — В рамките на един час ще унищожиш всичките ми спестявания с начина, по който играеш билярд.
Тами му намигна.
— Знаеш, че се нуждая от нов покрив.
Усмивката на Тим изчезна, докато се взираше в нея.
— Така ли? Защо не ми позволиш да платя за него?
Голям гаф. Направи неволна грешка. Би трябвало да се досети, но съзнанието й все още си оставаше разсеяно от спомена за чифт котешки очи с цвета на разтопено злато, принадлежащи към тяло, което я караше да гори, когато си спомнеше за Валиант. Бяха изминали пет седмици от срещата им, но тя мислеше за него по сто пъти на ден. Поклати глава.
— Пошегувах се.