Днес на разсъмване един млад и стеснителен помощник-уредник бе събудил Ярмуз Китаин с думите:
— Вингол Нейнила се върна, господине. Чака при източната врата.
— Много ли е докарал?
— О да, господине! Три пълни транспортни флотера.
— Идвам веднага! — каза Ярмуз Китаин.
Вингол Нейила, главният зоолог, през последните пет месеца бе изследвал областите на северен централен Зимроел. Склонен бе към самонадеяност и прекалено самодоволство и ако рискуваше при преследването на някое неуловимо животно, трябваше целият свят да научи за героизма му, ето защо Ярмуз Китаин не питаеше към него особена симпатия. Но бе отличен професионалист, неуморим, безстрашен колекционер на диви животни. Когато за пръв дойде вестта, че непознати и странни създания опустошават района между Кинтор и Дюлорн, Неийла без да губи време организира експедиция.
При това очевидно успешна. Когато Ярмуз Китаин стигна до източната врата, видя го да крачи наперено в отдалечения край на енергийното поле, спиращо достъпа на нашествениците и спиращо редките животни да излязат. Вън от розовата омара на тази зона с Неийла надзираваше разтоварването на множеството дървени контейнери, от който се носеше съскане, грухтене, бръмчене, жужене и скимтене. Щом видя Китаин, той се провикна:
— Китаин! Няма да повярваш, какво съм докарал!
— А трябва ли?
Процесът на приемане изглежда вече бе започнал, защото целият оредял персонал бе излязъл, за да пренася зверовете на Неийла до зданието, където щяха да бъдат настанени във временни клетки, докато стане възможно да бъдат пуснати в някой от откритите участъци.
— Внимавайте! — изрева Нейила, когато двама мъже, които се бореха с масивен сандък, едва не го изпуснаха. — Ако този звяр избяга, всички ще съжаляваме, но най-вече вие двамата! — Обърна се към Ярмуз Китаин и каза: — Това е истинско шоу на ужаса! Хищници — всички са хищници — със зъби като ножове, щипци като бръсначи — проклет да съм, ако знам как се върнах жив. Половин дузина пъти мислех, че с мен е свършено, без да опиша нито един екземпляр в Регистъра на душите. Каква загуба щеше да е това, каква загуба! Но ето ме тук. Ела — има какво да видиш!
Шоу на ужаса, да. Цялата сутрин, и почти целия следобед, Ярмуз Китаин се оказа свидетел на невъзможното, грозното и напълно неприемливото: куриози, чудовища, отвратителни аномалии.
— Тези тичаха в околностите на Мазадон — каза Нейила, като посочи чифт малки сърдити ръмжащи зверчета с възпалени червени очи и с по три невероятно остри рога, дълги две педи. Ако се съди по гъстата им червеникава козина, това бяха хайгуси, но Ярмуз Китаин никога не бе виждал рогат, нито пък злобен хайгус. — Гадни малки убийци — каза Нейила. — Видях ги, като събориха един нещастен блейв и му видяха сметката с рогата за пет минути. Хванах ги докато кльопаха, а после ей това нещо дойде и довърши останките. — Той посочи тъмнокрилия канавонг със зловеща черна човка и единствено святкащо око в центъра на раздутата си глава: невинен лешояд, тайнствено превърнат в нещо кошмарно. — Виждал ли си някога нещо толкова грозно?
— Не бих искал да видя нещо по-грозно — каза Ярмуз Китаин.
— Но ще видиш. Ще видиш. По-грозно, по-зло, по-гнусно — само виж какво ще излезе от тези кафези.
Ярмуз Китаин не беше сигурен, че иска да гледа. Прекарал бе целия си живот сред животни и ги обичаше в истинския смисъл на думата. Но тези… тези…
— Погледни това — продължи Нейила. — Миниатюрен думкар, може би една десета от стандартния, но петдесет пъти по-бърз. Не се задоволява да кротува в пясъка и да си изравя обяда. Не, това дяволски бързо дребосъче те напада директно и ти изпапква крака до глезена преди дъх да си поеме. Или това: не е ли манкюлейн?
— Да, но в Зимроел няма манкюлейни.
— Така мислех и аз, докато видях този приятел на връщане от Велатис. Доста прилича на тези от Стойнзар, нали? Но поне с една разлика. — Той коленичи пред клетката на закръгленото многокрако зверче и избоботи. Манкюлейнът също му отвърна с буботене и застрашително размърда дългите си шилоподобни игли.
— Не е доволно, че е покрито с шипове — обясни Нейила. — А те са отровни. Една драскотина — и ръката ти се подува за седмици. Това го знам. Но не знам, какво ще стане, ако шипът се забие, и не копнея да разбера. А ти?
Ярмуз Китаин потрепера. Прилошаваше му при мисълта, че тези ужасяващи създания ще се настанят в Парка на митичните животни, основан отдавна като приют за онези животни, повечето кротки и безобидни, които бяха почти на изчезване в Маджипур. Разбира се, в колекцията на парка имаше доста хищници, които в края на краищата бяха творение на Божествения и ако убиваха, за да се хранят, това беше нормално. Но тези… Тези…