„Тези животни са сатанински“, помисли си той. „Трябва да бъдат унищожени.“
Тази мисъл го порази. Нищо подобно никога преди не бе му хрумвало. Зли животни? Нима животните могат да бъдат зли? Наречи ги грозни или опасни, но зли? Не! Не! Животните не са способни на това, дори тези изроди. Злото трябва да е другаде — в техните създатели. Не, дори не в тях. Те също имаха причини да пуснат такива зверове по света и причината не беше чистата зла воля сама по себе си. Попита се къде е тогава злото и сам си отговори, че то е навсякъде, нещо всепроникващо, което се промъква дори между атомите на вдишания въздух. Една всеобща корупция, в която участват всички. С изключение на животните.
С изключение на животните.
— Как е възможно — попита Ярмуз Китаин — метаморфите да създават такива неща?
— Изглежда владеят механизми, които никога не сме си правили труд да разберем. Стояли са си в Пиурифейн и с години спокойно са скалъпвали тези зверове. Можеш ли да си представиш техния зоопарк на ужасите? И сега са били така любезни да ги споделят с нас.
— Но сигурно ли е, че животните идват от Пиурифейн?
— Сто на сто. Просто е невъзможно две-три дузини отвратителни нови екземпляри се появят взривоподобно на сцената на Зимроел едновременно, чрез спонтанна мутация. Знаем, че сме във война. Това са оръжия, Китаин.
По-възрастният човек кимна.
— Мисля, че си прав.
— Запазих най-лошото за края. Ела, виж това.
В кафеза от гъста метална мрежа, толкова тънка, че чак прозрачна, Китаин видя възбудено ято дребни крилати твари, които сърдито пърхаха и се блъскаха в стените на клетката, удряха я яростно с кожестите си черни криле, падаха, ставаха пак за нов опит. Бяха дребни космати животинки, дълги около две педи, с непропорционално голяма уста и изцъклени, пламтящи червени очи.
— Дийми — каза Нейила. — Хванах ги в една дуикова гора край Боргакс.
— Дийми? — повтори Китаин дрезгаво.
— Да, дийми. Намерих ги, когато закусваха с двойка малки горски братя, предполагам техни жертви — така лапаха, че не ме забелязаха. Приспах ги със спрей и ги събрах. Някои се събудиха преждевременно. Имам късмет, че не ми изядоха пръстите, Ярмуз.
— Познавам диймите — каза Китаин. — Дълги са половин педя, а тези са колкото плъхове.
— Да. Летящи плъхове. Лапащи плъхове. Месоядни гигантски дийми, а? Не са ли милички? Представи си ято от тях, литнало към Ни-моя. Милион, два милиона — като рой комари. Налитащи. Изяждащи всичко по пътя си. Нова напаст от скакалци — този път месоядни…
Китаин усети как го обзема невероятно спокойствие. Видял бе премного за днес. Съзнанието му бе претоварено с ужас.
— Те ще направят живота доста труден — каза той кротко.
— Да. Доста, доста труден, нали? Ще трябва да сложим бронирани дрехи. — Нейила се засмя. — Диймите са техния шедьовър, Китаин. Защо са ти бомби, когато можеш да хвърлиш ужасни дребни гризачи срещу врага? А?
Ярмуз Китаин не отговори, вперил очи в клетката с обезумелите дийми, сякаш гледаше яма, стигаща до сърцевината на света.
Дочу отдалеч виковете, които отново подеха:
— Талимон! Талимон! Лорд Талимон!
Нейила сви вежди и наостри уши, за да различи думите.
— Талимон? Това ли крещят?
— Лорд Талимон — каза Китаин. — Новият коронал. Новият нов от новите. Пръкна се преди три дни и май на проспект Нисимон всяка нощ друсат митинги за него.
— Имаше един Талимон, който работеше тук. Този да не му е роднина?
— Той е, същия — отвърна Китаин.
Бингол Нейила се втрещи.
— Какво? Преди шест месеца да мете фашкиите в клетките, а сега да е коронал? Възможно ли е?
— Сега всеки може да бъде коронал — обясни спокойно Ярмуз Китаин. — Но май само за седмица-две. Скоро може би ще дойде твоят ред, Вингол. — Той се изкиска. — Или моят.
— Как стана това, Ярмуз?
Китаин сви рамене. С широк жест показа новосъбраните животни на Нейила — ръмжащия трирог хайгус, дребния думкар, едноокия лешояд, диймите — все уродливи и страшни, все напънати от черен глад и ярост.
— А това как стана? — попита той. — Ако изроди като тези са насъскани срещу света, защо метачите на фашкии да не стават коронали? Първо жонгльорите, след това метачите на фашкии, после зоолозите, може би. Защо не? Как ти звучи? „Вингол! Лорд Вингол! Да живее лорд Вингол!“
— Престани, Ярмуз.
— Докато ти беше в гората със своите дийми и манкюлейни, аз гледах какво става тук. Много съм уморен, Вингол. Видях прекалено много.