Тази вечер говориха предимно за дракона и за неговата тайнствена поява. За това, че тези дни има дракони навсякъде в моретата, или поне така изглежда. И се питаха защо.
През нощта лежеше буден до Карабела и се вслушваше гласовете на Маджипур. Чуваше ги плачовете на гладните в Кинтор и хленча на уплашените в Пидруид, крясъците и стъпките, отекващи по калдъръмите на Велатис, лаещите излияния на уличните оратори в Алаизор. Чуваше името си и ликуването на метаморфите във влажната джунгла. Чуваше как на морското дъно се викат един друг драконите с възвишен, тържествен тон.
Усети също върху челото си прохладната длан на неговата майка, Господарката, която го увери, че скоро ще се видят и тя ще го дари с покой. Дойде и Кралят на сънищата и обеща нощес да обиколи света, за да открие враговете и да ги постави на колене, стига да може. Но след този кратък отдих Валънтайн отново чу виковете на ужас и болка, после песента на морските гиганти и шушукането на променящите се. И така нощта се превърна в сутрин, а той стана от леглото по-изтощен, отколкото на лягане.
Но щом навлязоха във водите между Алханроел и Острова, неразположението на Валънтайн започна да се разсейва. Не че беше престанал да долавя воплите на света, но тук Господарката имаше надмощие и от ден на ден силата й се увеличаваше. Валънтайн я усещаше до себе си как помага, води, успокоява. В Сувраел песимизмът на Краля на сънищата го бе подтикнал да говори красноречиво за вярата си, че светът може да бъде възстановен.
— Безнадеждно е — бе казал Минакс Барджазид.
— Не. Аз виждам изход — отвърнал бе Валънтайн.
— Няма изход, всичко е загубено.
— Само ме последвай, и ще ти го покажа.
И така, Валънтайн постепенно бе измъкнал Минакс от унинието и бе спечелил неговата подкрепа. Късчето надежда, намерено в Сувраел, някакси бе се изплъзнало от шепата му по пътя на север, но сега май се връщаше.
Наближиха Острова, който всеки ден се издигаше все по-високо над хоризонта, а всяка сутрин изгряващото слънце обливаше варовиковите укрепления, бледо-розови от първите зраци, после алени, златни и накрая — ослепително бели с великолепието на пълната белота, която се издига над водите като удар на гигантски чинели и всеобхватно незаглъхващо фортисимо.
В Нуминор Господарката го очакваше в Седемте стени. Йерархката Талинот Езулд пак заведе Валънтайн в смарагдовата стая, който пак намери майка си, застанала между танигаловите дървета в саксиите, усмихната, с протегнати към него ръце.
Но от предишната им среща в същата тази стая преди по-малко от година с нея бе станала стряскаща и ужасяваща промяна. Тъмната й коса бе прошарена, топлият блясък в очите й бе помръкнал и взорът им бе почти хладен. Навремето я оприличаваше на богиня — сега му приличаше на богиня, която полека се превръща в старица, съвсем смъртна.
Прегърнаха се. Тя сякаш бе станала толкова лека, че най-малкият капризен повей би могъл да я отнесе. Изпиха заедно чаша хладно златно вино и той й разказа за патилата си в Пиурифейн и пътуването до Сувраел, за срещата с Доминин Барджазид.
— А Кралят на сънищата? — попита тя. — Той добре ли те посрещна?
— Да. С голяма топлота. Направо ме изненада.
— Барджазидите рядко се държат мило. Предполагам поради начинът си на живот в онази страна и ужасната им отговорност. Но не са чудовища, за каквито обикновено ги смятат. Минакс е жесток — усещам го в душата си при редките срещи на съзнанията ни, но е силен и тачи добродетелите.
— Черноглид е, що се отнася до бъдещето, но ми обеща пълната си подкрепа. Сега бичува света с най-силните си послания, като се надява да овладее ширещата се лудост.
— Знам — каза Господарката. — През последните седмици чувствах силата му да се излива от Сувраел както никога преди. Той хвърля мощни усилия. Както и аз, по моя по-спокоен начин. Но това не е достатъчно. Светът полудя, Валънтайн. Звездата на неприятеля ни изгрява, нашите избледняват. Сега гладът и страхът, а не понтифексът и короналът управляват света. И ти го знаеш. Усещаш натиска на лудостта, която те поглъща и заплашва да отнесе всичко.
— Значи ще се провалим, майко? Ти, утешителката, ли ми казваш това?
В погледа й блесна стомана като навремето.
— Не съм споменавала за провал. Казах само, че Кралят на сънищата и Господарката на Острова не са в състояние да спрат пороя на безумието.
— Има и трета сила, майко. Или смяташ, че съм неспособен да воювам?
— Способен си на всичко, което пожелаеш. Но дори тези три сили не са достатъчни. Едно куцо управление не може да се справи с връхлетялата ни криза.
— Куцо?
— То стои на три крака. Нуждае се от четвърти. Време е старият Тиеверас да заспи.