Той отглеждаше традиционните за областта култури: нийк и глейн, хингаморти, стаджа. Негова опора бе стаджата — приготвеният от грудките й сладък, пухкав хляб се търсеше винаги, ето защо и фермите в падината трябваше да произвеждат достатъчно, за да задоволят нуждите на Дюлорн, Фолкинкип и Пидруид с техните близо тридесет милиона жители и на останалите милиони от околните градчета. Малко над стаджата бе плантацията за глейн — ред след ред гъсти, високи три метра куполообразни храсти със сребристи листа и сочни, превъзходни сини плодчета. Глейнът и стаджата отколе се отглеждаха по съседство, защото корените на първото растение осигуряваха на грудките на второто азот, който стимулираше растежа им. Под стаджата беше хингамортовата горичка със странно стърчащите от почвата жълти израстъци, налети със захарен сок. Тези търсещи светлина органи предаваха енергия на растенията, заровени доста по-дълбоко. А покрай всички граници на имота се проситраха прочутите овощни градини на Етоуан Елака от нийкови дърветата, наредени в групи по пет, както бе обичаят, в сложни геометрични фигури. Той обичаше да обикаля между тях и с обич да плъзга длан по стройните им черни дънери, дебели колкото човешка ръка и по-гладки от коприна. Всяко нийково дърво живееше само десет години, като през първите три израстваше шеметно до висота дванайсет метра, а на четвъртата раждаше за първи път своите чашковидни златни цветове, кървавочервени в средата, и оттогава изобилно даваше прозрачни възкисели плодове. И така, до момента, в който стройното дърво за часове изсъхваше и умираше. плодът, макар и отровен преди да узрее, бе незаменим в острите тръпчиви ястия от гхайрогската кухня. Нийките растяха наистина добре само в низината и Етоуан Елака се радваше на постоянно търсене на своята реколта.
Фермерството караше Етоуан Елака да се чувства полезен, но не задоволяваше напълно любовта му към красотата. затова направи своя ботаническа градина с чудесна експозиция от какви ли не очарователни растения, които вирееха при тукашния топъл, влажен климат.
Имаше разкошни алабандини и от Зимроел, и от Алханроел. Освен това танигали, туоли, както и цъфтящи нощем дървета от горите на метаморфите, които само в полунощ на зименден устройваха своята краткотрайна, смайваща изложба на великолепие. Имаше пинини и андродрагми, балонови храсти и гумен мъх, халатинги, донесени от замъка Връхни, караманги и муорни, сихорнски лози, сефитонгали, елдирони. Експериментираше дори с палмите „огнен дъжд“ от Пидруид, които понякога оцеляваха шест-седем сезона, но никога не цъфтяха толкова далеч от морето, както и иглолистни дървета от планините, дето залиняваха бързо без хладина, а също така странния призрачен лунен кактус от пустинята Велализиер, който напразно се мъчеше да защити от влагата. Етоуан Елака не пренебрегваше и местните растения, защото не били чак толкоав екзотични. А тук-там засаждаше сензитивоси, защото срамежливи и деликатно по природа, те създаваха подходящ контраст с по-крещящиет и самоуверени растения, които представляваха сърцевината на неговата колекция.
денят, в който откри увяхналите сензитивоси, бе започнал с повече от обикновен блясък. Когато започна обичайната си разходка из градината призори, Етоуан Елака забеляза, че нощес е валяло. Въздухът бе чист и неимоверно прозрачен, така че изгряващото слънце запали изумителен зелен пожар върху хълмовете на запад. Цветовете на албандината грейнаха. Устните растения, събудени и гладни, неспокойно размърдаха полускритите в дълбоките чашки остриета и зъбци. През клоните на андродрагмите като искри ослепителна светлина се стрелкаха мънки розовокрили дългочовки. Ала всичко това навяваше странно лоши предчувствия — нощес бе сънувал кошмари, как скорпиони, дхийми и друга паплач се роят из нивите му — и той почти не се изненада, когато се натъкна на злочестите сензитивоси, обгорени и спаружени от някакво мъчение през тъмните часове.
Цял час преди закуска работи сам, като мрачно изскубваше пострадалите растения. Още бяха живи под повредените клонки, но нямаше спасение за тях, защото изсъхналите листа никога нямаше да се възстановят, а шокът от кастренето би убил останалите. докато той ги скубеше, потреперваше, когато усещаше как растенията изсъхват от допира му, а накрая стъкми голям огън. Щом всичко свърши, повика старшия градинар и пазача, но те не знаеха какво е съсипало сензитивосите.