Изчака вън от къщичката, докато се завърнат от своите поклонения достатъчно събратя, за да го подкрепят при повика към водните господари. Един по един те го заобикаляха — Ааризиим сложи длан върху дясното му рамо на Фараатаа, Сиимии докосна челото му, Миизиим — слабините, а останалите се хващаха за ръце, за да обградят с концентрични кръгове четиримата в центъра.
— Сега — каза Фараатаа. И мислите им се обединиха.
— Братя в морето!
Усилието бе тъй неимоверно, че Фараатаа усети как губи власт над формата, като дете, което се учи тепълва да прилага силата. Поникнаха му пера, огромни нокти, шест ужасни човки — и той се превърна в билантун, в сигимоин, в пухтящ разярен бидлак. Околните го сграбчиха още по-здраво, макар в неговия зов да се съдържаше такава мощ, че и някои от тях започнаха да се преобразяват.
— Братко! Чуй ме! Чуй ме!
И от необятните дълбини изплува обликът на огромни тъмни криле, които бавно се разтвориха над гигантските туловища. И сякаш сто камбанки звъннаха в хор:
— Чувам, земни братко!
Това бе гласът на водния крал Маазмурн. Фараатаа ги познаваше до един музиката на гласовете: камбанките на Маазмурн, напевният гръмотевичен тътен на Джироуз и тъжните барабани на Шейтун. Великите крале бяха дузини, но гласовете им нямаше как да се сбъркат.
— Понеси ме, о кралю Маазмурн!
— Яхни ме, земни братко!
Фараатаа се остави да бъде изтръгнат от тялото си и духът му се понесе към морето, след още миг се потопи във водата и двамата с Маазмурн станаха едно цяло. Преливаше от екстаз. Това съединение, това сливане притежаваше такава мощ, че с лекота би могло да се превърне в негов край — наслада, която, стига той да позволи, да осъществи всички негови копнежи, но не, нямаше да го допусне.
Сам по себе си интелектът на водния крал наподобяваше океан — безграничен, всеобхватен, безбрежен, бездънен. Фараатаа потъваше все по-дълбоко и накрая се загуби. Ала помнеше защо е тук. за да постигне с помощта на водния крал инак невъзможното. Съсредоточи се, фокусира съзнанието си и успя да изпрати от топлата люлееща се необятност посланията, като така изпълни мисията, заради която бе дошъл тук.
— Саарекин?
— Ето ме.
— Какви са новините?
— По цялата източна низина лузавендърът е унищожен напълно. Пуснахме заразата и тя плъзна навред.
— Какво предприема правителството?
— Заразената реколта се изгаря. Безполезно е.
— Победата е наша, Саарекин!
— Победата е наша, Фараатаа!
— Тии-хаанимак?
— Чувам те, Фараатаа.
— Какво ново?
— Отровата отпътува с дъжда и в цял Дюлорн нийковите дървета са унищожени. Сега се просмуква в почвата и ще унищожи и глейна, и стаджата. Подготвяме се за следващата атака. Победата е наша, Фараатаа!
— Победата е наша! Инириис?
— Аз съм Инириис. Кореновите хоботници заякват и се разпространяват из нивите на Зимроел. Ще опасат риката и милайла.
— Кога ще се види резултатът?
— Вече се вижда. Победата е наша, Фараатаа!
— Победихме Зимроел. Сега ще започнем битката в Алханроел, Инириис. Прехвърли хоботниците през Вътрешното море.
— Дадено.
— Победата е наша, Инириис! Уай-Юулисаан?
— Тук съм, Фараатаа!
— Още ли следиш коронала?
— Да. Напусна Еберсинул и пое към Треймон.
— Знае ли какво става в Зимроел?
— Не. Изцяло е погълнат от голямото пътуване.
— Занеси му доклада тогава. Кажи му за хоботниците в долината на Зимър, за ръждата по лузавендъра в низината, за смъртта на нийка, глейна и стаджата на запад от Дюлорн.
— Аз ли, Фараатаа?
— Трябва да изпреварим осведомителите му. Нека научи новините първо от нас, така ще успеем да се доближим до него. Стани негов съветник по болестите на растенията, Уай-Юулисаан. Осведоми го какво става и му помогни в борбата с новата напаст. Ние трябва да знаем какви контрамерки се планират. Победата е наша, Уай-Юулисаан.
— Победата е наша, Фараатаа!
14
След повече от час посланието най-сетне стигна до висшия говорител Хорнкаст в тясната му бърлога високо горе, малко извън обсега на Тройните сенки.
„Ела в тронната зала веднага“
Сепултроув
Висшият говорител гневно изгледа приносителите. Те знаеха, че не бива да го безпокоят в тази зала, освен в спешни, извънредни случаи.
— Какво има? Нима умира? Или вече е мъртъв?
— Не ни е известно, сър.
— Как ви се видя Сепултроув, беше ли смутен?
— Изглеждаше неспокоен, сър, но нямаме представа…
Добре. Няма значение. Идвам след малко.
Хорнкаст кисело си помисли, че ако събитието е настъпило, едвали би могло да се случи в по-неподходящ момент. След като Тиеверак бе издържал толкова десетилетия, не можеше ли да издаяни поне още час-два и след това да хвърли топа. Ако, разбира се, това наистина се беше случило.