— Тогава беше друго — каза Валънтайн. — Сега светът се разпадна.
— Как така?
— В буквалния смисъл на думата. Пръсна се. И остана само море от тъма, в което паднах…
— Хорнкаст е прав — промълви Тизана. — Ти си светът, милорд. Тъмните знания намират път към теб, прииждат по въздуха от целия свят наоколо. Това е послание, и то не от Господарката, нито от Краля на сънищата, а от целия свят.
Валънтайн въпросително погледна вруна.
— А ти какво ще кажеш, Делиамбър?
— От половин век познавам Тизана и май досега не съм чувал тя да е казала нещо глупаво.
— Означава ли това, че ще има война?
— Мисля, че войната вече е започнала — отвърна Делиамбър.
2
Хисун нямаше скоро да си прости, че е закъснял за пиршеството. Първото, откакто бе приет в свитата на лорд Валънтайн, и той да не дойде навреме! Непростимо.
Донякъде вината бе и на сестра му Айлимур, която все се навърташе около него, докато той се гласеше за тържеството, и все намираше кусури на туниката му, на лъснатите му до блясък ботуши и на какво ли не още. Изглежда това се дължеше на факта, че Айлимур бе в трудната за девойките възраст — наскоро бе навършила петнайсет — и проявяваше неимоверна властност, своеволие и придирчивост. И в стремежа си към съвършенство Айлимур стана причина той да закъснее за събитието, като изля цялата си загриженост за безупречния му вид на брат си в двайсетминутно търсене на точните милиметри за малкия звезден еполет върху лявото рамо на брат си.
И когато най-после грабна старото си огледалце, тук там петнисто и проядено от ръжда, и го подаде на Хисун, неясното, изкривено отражение му се стори твърде непривично с целия този карнавален блясък и показно великолепие. Видът му беше театрален, неестествен, някак неистински. И осъзна, че благодарение на тези дрехи в душата му се просмуква новото усещане за власт и достойнство. Колко странно, че една кратка проба при шивача на Площада на маските може вмиг да преобрази облика — няма го вече Хисун, дрипавото хлапе от улицата, няма го неуверения в себе си млад сановник. Сега е Хисун контето, натруфения паун, гордия придворен на коронала.
И Хисун неточния. Но ако се позабърза, може и да стигне навреме в голямата зала на понтифекса.
Ала точно тогава се върна от работа майка му Елсином и това бе поредното малко забавяне. Крехката тъмнокоса жена, пребледняла и уморена, влезе в стаята и го загледа с благоговение и възхита, сякаш някой бе пуснал бляскава комета да обикаля из нейното неприветливо жилище. Очите й блестяха, а лицето й сияеше както никога досега.
— Колко си хубав, Хисун! Великолепен си!
Той самодоволно се ухили и се завъртя, за да покаже колко е разкошна премяната му.
— Не е ли странно? Приличам на рицар, току-що слязъл от замъка Връхни!
— Приличаш на принц! Не, на коронал!
— А, да, лорд Хисун. Е, липсват ми хермелиновото наметало, греещия на гърдите звезден знак и още някоя-друга дреболия. Но засега и това не е зле, нали, майко?
И двамата избухнаха в смях. Тя забрави за умората си и изтанцува с него кратък танц.
— Става късно! Трябваше да тръгваш — угрижено каза тя, след като го пусна от прегръдките си.
— Вярно е — съгласи се Хисун и тръгна къв вратата. — Не е ли странно, майко? Аз да седя на една маса с коронала, да живея в Замъка и…
— Странно е, наистина — тихо промълви Елсином.
Последва церемонията на изпращането: Елсином, Айлимур и другата му сестра, малката Мараун, се наредиха до вратата, а Хисун ги целуна една по една. Подаваше им ръка, наместо да ги прегръща, за да опази непокътнат ансамбъла на одеждите си. А те го гледаха с благоговение, сакаш бе богоподобно същество или най-малкото коронал. Сякаш никога не е бил част от това семейство, а е слязъл от небесата, за да озари за малко тези мрачни стаи. И понякога той наистина имаше чувството, че не е прекарал първите си осемнадесет години в тези опърпани кутийки от първия кръг на Лабиринта, а винаги е бил рицар и посветен от Замъка и често се е отбивал в двора, където е познал всички негови радости и съблазни.
„Безумие, лудост. Никога не забравяй кой си и от къде си тръгнал“, каза си Хисун.
Но по време на слизането по безкрайната спирала на стълбата към улицата беше трудно да не мисли за корената промяна в живота на семейството. Някога двамата с майка му припечелваха за насъщния из улиците на Лабиринта: тя просеше крони за гладните си дечурлига от минаващите аристократи, а той припкаше след любознателните посетители и обещаваше за половин роял да им покаже чудесата на подземния град. А сега той беше младо протеже на коронала, а тя разнасяше вино в закусвалнята на Двора на глобусите. И всичко това бе постигнато с късмет, невероятен, луд шанс.