— Не съм чувал за тях. Из тези места ли живеят?
— Слава на Божествения — не, милорд! Идват от Зимроел, от планините зад Кинтор. Ежегодно се гмурват в потоците на високите ветрове за да се чифтосат във въздуха. И понякога силата на въздушното течението ги отвява към морето, а и по-надалеч.
Слийт с гримаса на отвращение отиде при падналия наблизо паяк, който потреперваше в последни слаби спазми на предсмъртна агония.
— Стой далеч от него! — извика Амбаргард. — Това е жива отрова! — Повика един от помощниците си, който ликвидира чудовището с енергомета. — Доста са безобидни преди чифтосването, ядат листа и вейки — обясни тя на Валънтайн. — Но снесат ли яйцата, стават опасни. Ако не изкопаем и изхвърлим обгорелите чимове, тук никога нищо няма да поникне.
— И това се случва ежегодно? — попита Валънтайн.
— О, не, слава на Божествения! Повечето паяци загиват в морето. Само веднъж на много години стигат толкова далеч. Но случи ли се, милорд — това винаги е година на лоши предзнаменования.
— кога са идвали за последно? — попита короналът.
Амбаргард явно се колебаеше.
— В годината на смъртта на вашия брат лорд Вориакс — най-после каза тя.
— А преди това?
Устните й потрепераха.
— Не си спомням. Може би преди десет, или петнайсет години.
— Когато се спомина лорд Малибор?
— Милорд… Простете ми…
— Няма нищо за прощаване — едва чуто промълви Валънтайн. Отдалечи се от останалите и застана, загледан в опустошенията. На празненството в Лабиринта мрачни видения измъчват коронала. В Зимроел е плъзнала някаква напаст по растенията. В Алханроел изват вятърните паяци, които носят лоше поличби. А вместо лицето на майка ми, съзирам лице на непозната в сънищата се. Посланието е повече от ясно, нали? Да. Ясно е.
— Слийт! — извика той.
— Милорд?
— Намери Азенхарт и го накарай да подготви флота. Отплаваме, и то час по-скоро.
— Към Зимроел, нали, милорд?
— Първо към Острова, за да се посъветвам с Господарката. И после към Зимроел, да.
— Валънтайн? — тихо каза някой.
Карабела. С втренчен и странен поглед и бледо лице. Сякаш беше дете — уплашено малко момиченце, чиято душа е докосната през нощта от Краля на сънищата.
— Какво зло вилнее в страната ни, милорд? — попита тя едва чуто. — Какво ще стане с всички нас? Какво, кажи ми?
ДВЕ
КНИГА НА ВОДНИТЕ КРАЛЕ
1
— Трябва да достигнете до Ертсуд Гранд — казал бе наставникът. — Ще се придвижвате през откритата местност на юг от пътя за Пинитор. Въоръжени сте с тояга и конжал. Ще ви дебнат седем звяра: вурхаин, малорн, зеил, касаи, мин-молитор, уейхант и зитун. Опасни са и ще ви навредят, оставите ли се да ви изненадат.
Хисун се скри зад дебелия дънер на един газан, толкова чепат и усукан, че като нищо беше на десет хилядолетия. Всичко беше спокойно. Никъде не се виждаше нито човек, нито звяр.
Това бе неговият трети ден от преследването и предстоеше да измине още около тридесет километра. Ала сега непосредствено пред него се простираше ужасяващ гол скат, чиито гранитни отломъци вероятно ще се сурнат заедно с него надолу и ще го разпарчадосат върху скалите в далечното дъно на долината. Ако сбърка, смъртта му щеше да е съвсем истинска, нищо че това беше само учебно изпитание.
Ала връщането назад бе още по-коварно. Да рискува още веднъж по онзи тесен ръб, по кривуличещите серпентини на зъбера, където всяка грешка се наказваше с тристаметрово падане? Не! По-добре този сипей, отколкото онова кошмарно пълзене на косъм от смъртта. При това горе все още дебнеше онова създание, вурхаинът, едно от седемте преследващи животни. Не копнееше да зълне отново онези извити като сърп бивни и грамадни извити нокти.
Пристъпи предпазливо към ръба на сипея, като се подпираше на тоягата.
Ярото и пронизващо слънце бе толкова далеч долу под замъка Връхни, под пелената от облаци, която неизменно забулваше голната третина от голямата планина. Искрящата светлина се отразяваше в парченцата слюда, втъкани в гранитните отломки, и заслепяваше погледа.
Внимателно опипа почвата с единия крак и откри, че е достатъчно твърда. Направи още една стъпка. Още една. ситни камъчета се отрониха и заподскачаха надолу по склона като блещукащи огледалца.
Изглежда ставаше опасно само ако се размърда целият сипей. Продължи да слиза с мъка, въпреки че глезените и краката му бяха отекли от вчерашния тежък преход по брулената от вятъра стръмна пътека. Изпитваше жажда и го наболяваше главата от разредения въздух. На моменти копнееше сега да е в безопасност долу в Замъка, потънал в дебрите на юриспруденцията и древната история, които бе осъден да зубри през последните шест месеца. С усмивка се сети как през най-уморителните дни на обучението си отчаяно броеше дните, когато най-сетне ще се отърве от книгите, за да се впусне в изпитанията по оцеляване. Ала сега дните, прекарани в библиотеката, никак не му се виждаха толкова тежки, а това пътешествие не му приличаше на нищо друго, освен на едно изтощително мъчение.