— В началото бе Оскверняването, когато ни връхлетя лудост и съгрешихме спрямо нашите морски братя — извика той. — А когато се събудихме и видяхме какво сме сторили, платихме за този грях с разрухата на нашия велик град и бяхме принудени да прекосим страната. Но и това се оказа недостатъчно — срещу нас бяха изпратени неприятели отдалеч, които отнеха всичките ни притежания и ни прокудиха в пустинята, където приехме нашето покаяние за греховете срещу морските ни братя. Загубихме своите пътища, много препатихме, лишихме се от благоволението на Най-висшия, докато най-сетне настъпи краят на покаянието и намерихме сили да прогоним потисниците и да си върнем изгубеното заради старите грехове. И така, дойде предсказанието, че ще дойде един принц, за да ни изведе от заточението, след като изтече срокът на покаянието.
— това е краят на покаянието! — откликна множеството. Това е времето на Принца, комуто е съдено да дойде. той пристигна!
— Принцът дойде, той пристигна!
— И този Принц си ти!
— Да, аз съм! — извика той. — Всичко е простено вече. Дълговете са платени. Покаяхме се и се пречистихме. Пропъдихме от земите си виновниците. Изкупихме греха пред Водните крале. велализиер е възстановен. Животът ни започва отначало.
— Животът започва отначало! Това е времето на Принца, комуто е съдено да дойде!
Фараатаа вдигна своя жезъл, който сякаш припламна на утринната светлина, и даде знак да бъде изпълнена присъдата на четиримата затворници. Дългите ножове пробляснаха и мъртвите крале се строполиха, а короните им се търгулнаха в прахоляка. Измиха Масите с кръвта на нашествениците. Кай на последно действие. Фараатаа простря ръце към небесата.
— А сега елате заедно да изградим отново Седмия храм!
Народът на Пиуривар се завтече към отломките и начело с Фараатаа се зае да възстановява Храма.
След успешния свършек на делото, Фараатаа се озова на връхната точка на обновения храм и зария поглед към морето, където на стотици километри оттук се бяха събрали Водните крале. Виждаше ги как пляскат по водата с огромните си криле, как вдигат огромни глави.
— Братя! Братя! — извика Фараатаа.
— Чуваме те, земни братко — отвърнаха те.
— Унищожихме неприятеля. Възстановихме града и Седмия храм. Дойде ли краят на покаянието ни, братя?
— Да. Светът е пречистен и новата ера започва — бе отговорът.
— Дали ни е простено?
— Простено ви е, земни братя!
— Простени сме! — извика Принца, комуто е съдено да дойде.
И народът му започна да простира ръце към него, да се преобразява и да се превръща в Звезда, Мъгла, Мрак, Лъч и Пещера.
И оставаше само още едно нещо, за да получат прошка първия грях, които оттогава бяха заробени тук, сред развалините. Принца, комуто е съдено да дойде, протегна ръце към тях и им каза, че проклятието е снето и те са свободни.
И бившите отломки на Велализиер освободиха своите мъртъвци — безплътните, прозирни духове оживяха, придобиха цвят и се впуснаха в танц, започнаха да се преобразяват и да крещят от радост.
— Да живее вечно Принца, комуто е съдено да дойде — нашият Крал, който ще пребъде!
Това изсънува под ромола на дъждеца пиуриварецът Фараатаа върху ложето от листа под вековното дуиково дърво в провинция Пиурифейн.
3
— Повикайте Уай-Юлисаан — нареди короналът.
Карти и чертежи на засегнатите зони на Зимроел с безчет знаци и обяснения бяха заели цялото бюро в каютата на лорд валънтайн на флагманския му кораб „Лейди Тийн“. Това бе третият ден от пътуването им. Поеха към североизточния бряг на Острова на съня от Алаизор с флота от пет съда под командата на великия адмирал Азенхарт. Предстояха доста седмици пътуване дори при попътен вятър, а точно сега той духаше насреща.
Докато чакаше вещия в земеделието мъж, Валънтайн отново прегледа подготвените от Уай-Юлисаан, както и изисканите от архивите книжа. Май ги преглеждаше за пети път, откак бяха напуснали Алаизор, ала от това не му ставаше по-леко.
Знаеше, че болестите и епидемиите са също толкова древни, колкото и земеделието. И нямяше причина тези злини да подминат и Маджипур, колкото и благословен да беше този свят — наистина в архивите имаше изобилие от прецеденти на сегашните неприятности, които се губеха в мъглата на далечното минало. Но сегашното бедствие изглеждаше доста по-застрашително от предишните, и то не само защото бе в настоящето, а не безобидно изкопаемо от архивите. Населението на Маджипур бе неизмеримо нараснало в сравнение с преди. Унищожаването на земеделската база бързо би обрекло на глад двайсетте милиарда жители. Имаше опасност да рухне самата обществена структура. Валънтайн чудесно знаеше, че именно на бблагодатната природа се крепеше стабилността на хилядолетния маджипурски път, коренно противоположен на опита на повечето цивилизации. И тъй като никой никога в действителност не би изпитал що е истинска немотия, тук цареше почти пълно помирение с реда на нещата и дори със социалното неравенство. Но ако бъде отнета сигурността на пълния търбух, всичко останало може да се разпадне за една нощ.