— Ела вътре да изпием по чаша греяно вино.
— Не. Не още.
Остана още дълго на палубата и продължи да се вглежда в тъмния силует в сгъстяващия се вечерен полумрак. Отново и отново огромните криле разпенваха водата, докато най-после драконът ги сви, изопна дълга шия, отметна тежка трирога глава и нададе гръмовен, скръбен вик, който проряза здрача като сирена. Накрая се гмурна и се изгуби от погледа.
4
Когато валеше, а по това време на годината в долината Престимион валеше непрестанно, киселата миризма на овъглена растителност се надигаше от опожарените ниви и проникваше навсякъде. Докато се тътреше към залата за събрания в общината водена под ръка от дъщеря си Хейнък, Аксимаан Трейж подушваше този мирис дори тук, на километри от най-близката подпалена плантация.
От него не можеше да се избяга. Парливата вона бе похлупила долината като потоп. Проникваше в къщите през всяка пролука. Промъкваше се в избите и бастисваше виното в запечатаните съдове. Усмърдяваше месото на трапезата. полепваше по дрехите и нямаше изпиране. набиваше се във всяка пора на кожата и замърсяваше плътта. Аксимаан Трейж бе започнала да вярва, че овонява дори душата. И щом дойде нейното време да се завърне при Извора, ако изобщо някога й бъде позволено да напусне този безкраен живот, стражите на моста сто на сто ще я спрат и ще я върнат с презрителните думи: „не искаме тук никаква миризма на гадна пепел, бабо. Вдигай си телесата и се пръждосвай.“
— Искаш ли да седнеш тук, майко — попита Хейнък.
— Няма значение. Където и да е.
— Местата са хубави. Оттук ще чуваш добре.
Настъпи леко разбъркване в редицата — хората се поместиха, за да й сторят място. Сега всички я смятаха за изкуфяла бабичка. Е, добре, тя наистина бе стара, чудовищно стара, една останка още от времето на Осиър, толкова стара, че помнеше лорд Тиеверас като млад, но в нейната младост нямаше нищо ново, така че защо всички бяха станали внезапно толкова покровителствени? Тя нямаше нужда от специално отношение. Още можеше да върви, до вижда достатъчно добре, да обикаля нивите по жътва и да бепе шушулките… и да бере… да излиза навън в… нивите… и… да бере…
Аксимаан Трейж позалитна и пипнешком се настани. Чу измърморените поздрави и ги прие сдържано, защото вече с мъка свързваше лицата с имена. Напоследък хората от долината говореха с нея винаги със съчувствие, сякаш бе умрял някой от родата. донякъде така си беше. Но това не бе смъртта, която тя диреше, смъртта, която й беше отказана — нейната собствена.
Този ден може би никога нямаше да дойде. Сякаш бе осъдена да живее вечно в този свят на разруха и отчаяние, за да усеща парливата смрад с всяко вдишване.
Тя седеше спокойно, вперила поглед незнайно къде.
— Мисля, че е много смел — каза Хейнък.
— Кой?
— Семпетуон. човекът, дето ще говори тази вечер. В Мазадон се опитали да го спрат, защото уж проповядвал предателство. Но той все пак е говорил и сега обикаля всички земеделски провинции и обяснява защо бе унищожена реколтата. Тук са хората от цялата долина. Много е важно.
— Да, много е важно — съгласи се Аксимаан Трейж. — Да, много важно.
Изпитваше известно неудобство от това многолюдие. От месеци не бе стъпвала в града. Вече рядко излизаше и от къщата, като прекарваше почти цялото си време в спалнята, с гръб към прозореца, към плантацията. Но днес Хейнък бе настояла. Много важно събрание, все певтаряше тя.
— Виж! Ето го, майко!
Аксимаан Трейж смътно видя как на подиума излезе червендалест мъж с гъста коса, мязаща на грозна четина. Попита се не е ли странно, че през последните месеци е започнала да презира човеците с меката им отпусната плът, с бледата им потна кожа, отблъскаващата коса, воднисти зъркели. Този тук заръкомаха и заграчи:
— Хора от долината, от все сърце се присъединявам към вас в този момент на изпитания, в този ной-мрачен час, в тази трагедия, скръб…
Значи това било важното събитие. Този шум, това виене… Да, несъмнено е важно. На моменти губеше нишката на мисълта му, но думите долитащи от подиума, звучаха важно: „Орис… съдба… наказание… прегрешение… невинност… срам… измама…“ Но колкото и важни да бяха думите, те прелитаха покрай нея като прозрачни крилати създания.
За Аксимаан Трейж последното важно събитие вече бе станало и нямаше място за други. След откриването на ръждата нейните поля бяха опожарени първи. Надзорникът Йереуайн Нур със силно опечален вид произнесе безброй пърхащи извинения и разпрати съобщения за трудова мобилизация в града, като залепи едно и на вратата на същата общинска зала, където седеше сега Аксимаан Трейж. И в звездоден заранта всеки трудоспособен труженик от долината Престимион пристигна в плантацията й. Внимателно разляха горивото по синурите и направиха огромни кръстове от центъра до края на нивите, хвърлиха главните…