Оставаха още шест седмици до края на пътуването — твърде дълъг срок при това гъмжащо от дракони море.
— Дали не е по-добре да се върнем и да изчакаме друг сезон? — предложи Тунигорн, който за пръв път пътуваше по море и още в самото начало не беше очарован от изживяването.
Слийт също изглеждаше повече от неспокоен, Азенхарт бе явно смутен, Карабела прекарваше повечето време на палубата, втренчена в морето, сякаш очакваше при корпуса на „Лейди Тийн“ да изникне дракон. Но Валънтайн не искаше и да чуе за връщане, макар да бе изпитал гнева на един от гигантите, като не само бе претърпял корабокрушение, но и се беше озовал в неговия огромен търбух. Настояваше да продължат. Той трябваше да се посъветва с Господарката и да посети Зимроел, из които върлуваха болести. Той трябваше да се посъветва с Господарката и да посети Зимроел, из който върлуваха болести. Според него връщането в Алханроел би означавало, че се оказва от всичките си отговорности. И защо ли трябваше да си мисли, че тези заблудени морски дракони заплашват флотилията? Те невъзмутимо пореха вълните и бързаха по своя тайнствен път без да обръщат капка внимание на подминаващите ги кораби.
И все пак след седмеца се появи третата група: общо около петдесет, с трима гиганти.
— Май цялата им годишна миграция е насочена на север — каза Панделум. — Обясни, че има към дванайсет драконови популации, обикалящи света на големи интервали. Никой не знаеше точно колко им отнема тази околосветска обиколка, но се предполагаше, че трае десетилетия. Всяка от популациите след пристигането се разделяше на по-малки стада, но всички се движеха по един и същи път — явно цялата популация се бе насочила към новия северен път.
Валънтайн дръпна настрана вруна и го попита дали проумява маневрите на драконите. Множеството пипала на дребосъка се свиха заплетено в жест, който Валънтайн отдавна се беше научил да тълкува като признак на тревога.
— Усещам силата им, тя наистина е твърде голяма — бяха единствените му думи. Помълча и добави: — Знаеш, че не са глупави животни.
— Ясно ми е, че като са толкова огромни би трябвало да имат и голям мозък.
— Точно така е. Долавям в присъствието им голяма решителност и дисциплина. Но не мога да кажа какъв курс са поели днес, милорд.
валънтайн се опита да омаловажи опасността.
— Изпей ми баладата за лорд Малибор — помоли една вечер Карабела, докато седяха на трапезата. Тя го погледна особено, но той се усмихна и настоя.
Валънтай си спомни думите и заприглася.
Тунигорн се размърда неспокойно и разклати чашата си.
— Според мен тази песен не е на добро, милорд — измърмори той.
— От нищо се не бой — каза Валънтайн. — Пей с нас!
— Какво има, Панделум? — попита Валънтайн, когато и последният грубиянски куплет заглъхна.
— Дракони, милорд, приближават от юг.
— Много ли са?
— Премного са, милорд.
— Виждаш ли? — избухна Тунигорн. — Повикахме ги с тази глупава песен!
— Тогава ще им попеем за из път — отвърна Валънтайн, — като я повторим. — И подзе пак.
Новото стадо беше от неколкостотин дракона — огромно сборище, надхвърлящо всички представи, с девет колоса по средата. Валънтайн външно запази спокойствие, но усети почти осезаемо излъчващата се от животните заплаха. Но те също отминаха и нито едно не се доближи по-близо от три километра, като бързо изчезнаха на север със странна, мощна целеустременост.