— чия езмислица е това?
— Да, измислица е подходяща дума, господарю. Или басня, или, ако ви харесва, приказка. Не е научно. Знам, че морските дракони не излизат на сушата. Но поверието се шири сред някои хора и извънредно ги успокоява.
— Кого имаш предвид?
— Главно бедняците. Предимно лийманите, макар и други раси да се присъединяват. чувал съм, че го изповядват накои хджорти и скандари. Сред човеците не е много разпространена особено сред благородници като вас, господарю, но ви казвам, че вече мнозина твърдят как времето на апокалипсиса наставало, като напастите и гладът са първият признак, а короналът и понтифексът скоро ще бъдат свалени, за да дойде царството на водните крале. И онези, които вярват в това, сега са поели към крайбрежните градове, Пидруид, и Нарабал, и Тил-омон, за да видят пристигането на водните крале на брега и първи да се преклонят пред тях. Знам, че това е истината, господарю. Така е в цялата провинция, а доколкото знам — и в цял Маджипур. Милиони са поели към морето.
— Колко чудно — каза Етоуан Елака. Бил съм твърде невеж тук, в моя малък свят в света! — Той прокара пръст по ръба на драконовия резец. — А тези нещица за какво са?
— Според мен те ги слагат тук-там като знаци на апокалипсиса и пътепоказатели към брега. Поставят ги разузнавачите, които вървят пред отправилите се ан запад многобройни поклонници.
— А те как научават къде са зъбите?
— Те знаят, господарю. Не знам как разбират. Може би насън. Може би и водните крале изпращат послания, също като Господарката и Краля на сънищата.
— Значи скоро ще бъдем прегазени от орда скитници?
— Така мисля, господарю.
Етоуан Елака потупа с резеца дланта си.
— Симуст, защо прекара нощта в нийковата горичка?
— За да намеря кураж да ви кажа всичко това.
— Защо ти е кураж?
— Защото според мен трябва да бягаме, господарю, а знам, че вие няма да искате. Пък аз не искам да ви изоставям, но не искам и да умра. А смятам, че това ни чака, ако останем тук.
— Знаел си за драконовите зъби в градината?
— Видях, когато ги слагаха, господарю. Говорих с разузнавачите.
— О! Кога?
— В полунощ. Двама лиймани и един хджорт. Казаха, че четиристотин хиляди души са поели по този път от изток.
— Толкова народ ще прегази земите ми?
— Така мисля, господарю.
— И ще оставят подире си пустош, нали? Като нашествие от скакалци. Представям си как ще очистят де що има храна, ще оплячкосат покъщнината и ще убият всеки, който им се изпречи на пътя. Не от злоба, предполагам, а просто поради всеобщата истерия. И ти ли си го представяш така, Симуст?
— Да, господарю.
— И кога ще бъдат тук?
— След два, може би три дни, така ми казаха.
— Тогава двамата с Ксама трябва да си отидете още тази сутрин, нали? А и останалите. За да поемете към Фолкинкип, предполагам. Сигурно ще успеете да стигнете там преди да довтаса тълпата и ще сте спасени.
— А вие, господарю?
— Не.
— Умолявам ви…
— Не, Симуст.
— със сигурност ще загинете!
— Вече съм загинал, Симуст. Защо да бягам във Фолкинкип? Какво ще правя там? Вече съм загинал, Симуст, не забелязваш ли? Аз съм собственият си призрак.
— Господарю… Господарю…
— Няма време за губене — каза Етоуан Елака. — Трябвало е да вземеш жена си и да избягяте още в полунощ, когато си ги видял как нареждат зъбите. Върви, върви! Веднага!
Обърна се и заслиза по склона, като на минаване през градината остави на мястото му драконовия зъб.
След час-два семейството гхайроги дойде да го моли да тръгне с тях — Етуан Елака никога не бе виждал гхайроги да са толкова близо до плач, макар да са лишени по природа от слъзни канали, — но не склони, и те потеглиха сами. Събра другите си верни слуги и ги освободи, като им даде всичките си пари и повечето провизии.
Тази вечер за пръв път в живота си сготви сам. Доста сносно за един новак. Отвори последната бутилка огнено вино и изпи повече от обикновено. Твърде странни и неприемливи неща ставаха със света, но виното му помогна да ги понася по-лесно. Колко хилядолетия мир бе имало тук! Какъв приятен, колко уреден свят беше това! Понтифекс и коронал, коронал и понтифекс — ясен трафик между Замъка и Лабиринта, управление винаги със съгласие на мнозинството за общото благо. Разбира се, някои се възползваха повече от други, но никой не гладуваше, нне не мизерстваше. И сега този свят се рушеше. От небесата се сипеха отровни дъждове, градините изсъхваха, реколтата бе унищожена, започваше глад, изникваха нови религии, грабителски тълпи пъплеха към морето. Знае ли короналът? Или Господарката от Острова? Краля на сънищата? Предприема ли се нещо? Какво може да се предприеме? Ще напълнят ли приятните сънища на Господарката празните стомаси? Ще върнат ли заплашителните сънища на Краля тълпите обратно? Ще излезе ли понтифексът, ако наистина има понтифекс, от Лабиринта, за да отправи възвишени прокламации? Ще хукне ли короналът из провинциите, за да въдворява спокойствие? Не. Не. Не. Иде краят. Етоуан Елака съжали, че това става сега, а не е изчакало двадесет или може би тридесет години, за да умре той спокойно в градината, и то в градина, която все още цъфти.