— Донесли сме ви депеши, милорд — заяви йерархката лоривейд. Новините са доста, но се боя, че няма добри. Но първо да ви отведем в покоите ви.
В пристанището Нуминор имаше къща, кръстена Седемте стени, но вече никой не знаеше защо, тъй като бе толкова древна, че произходът на това странно име се губеше. Изградена от идеално напаснати блокове тъмен гранит, който се добива на Стоиензар, постройката гледаше към морето, към Алханроел, загърбила стръмните тройни тераси на Острова. Единственото й предназначение бе да бъде резиденция на гостуващи коронали, така че пустееше с години, но бе изрядно поддържана, в пълна готовност да приема всеки ден и час пристигнали без предупреждение коронали.
Тя бе също толкова стара, колкото и самият замък и според археолозите дори по-стара от храмовете и свещените тераси на Острова. Според едно предание е била построена преди осем хилядолетия по заповед на легендарната лейди Тийн за посрещането на нейния син, лорд Стиамот, който посетил Острова след края на войната с метаморфите. Според някои къщата била наречена така, защото в основите й са погребани седем воини на променящите се, убити от самата лейди Тийн при отбраната на Острова от нашествениците. Но липсваха доказателства за тази версия, както и за другата, според която постройката носи това име, защото насред двора имало седмоъгълен параклис, издигнат в знак на синовна признателност към лейди Тийн от лорд Стиамот. Самият Валънтайн смяташе за най-приемливо предположението, че наименованието идва от изопачения древен метаморфски израз, който означава мястото, където се остъргват люспите на рибата, и датира от време оно, когато тук идвали от Алханроел рибарите на променящите се. Но всичко това бяха само предположения.
За да премине един коронал от обичайния за него свят на действието към света на духа, в който властваше Господарката, той трябваше да изпълни тук, в Седемте стени, ред ритуали — умиване, изгаряне на благоуханни треви, медитация в усамотението на стаята със стени — плетеници от мрамор. И когато Валънтайн се върна, пречистен и спокоен, при Карабела, която бе оставил да чете депешите, по израза на очите й разбра, че прекалено бързо е извършил ритуалите и незабавно ще бъде върнат в царството на събитийността.
— Толкова лоши ли са новините? — попита той.
— Да, милорд.
Тя му подаде документите. Съсипана реколта в седем провинции, повсеместен недостиг на продоволствие в Зимроел, начало на масово преселване от вътрешността към западните крайбрежни градове поради внезапно съживяване на древен култ, апокалиптичен и хилядолетен, според който морските дракони са свръхестествени същества, призвани скоро да оповестят настъпването на нова ера…
Валънтайн смаяно вдигна очи.
— И всичко това за толкова кратко време?
— А това са само откъслечни съобщения… Не се знае какво е истинското положение при тези големи разстояния и несигурни съобщителни връзки…
Ръката му потърси нейната.
— Сбъдва се предсказаното от моите сънища и видения. Мракът настъпва, Карабела, и аз единствен стоя на пътя му.
— Има и други до теб, скъпи.
— Знам. И съм ти признателен. Но в решителния момент ще съм сам и тогава? — Той се усмихна. — Навремето, още когато жонглирахме в Дюлорн и започвах да осъзнавам кой съм в действителност, имахме един разговор с Делиамбър. Казах му, че според мен съм свален по волята на Божествения, защото съм нямал истинско желание да управлявам и може би е по-добре за Маджипур узурпаторът да запази моето име и трон. Но Делиамбър отсече, че единственият законен посветен крал съм аз и това ме задължава да се върна. А когато му възразих, че иска премного от мен, той ми отговори, че не той, а историята иска твърде много. И добави: „Историята е изисквала в хиляди светове през хилядолетията интелигентните същества да избират между реда и анархията, между съзиданието и разрухата, разума и неразумието… Има значение, милорд, и то голямо кой трябва и кой не трябва да бъде коронал.“ Никога не съм забравял и не ще забравя тези негови думи.
— А ти какво му отговори?
— Отговорих с да, а после добавих — може би. А той ми каза: „Дълго ще се луташ между да и може би, но накрая да ще победи“. Така и стана — възвърнах си трона. И въпреки това с всеки ден се отдалечаваме от реда, съзиданието и разума и вървим към анархията, разрухата и неразумието. — Валънтайн я гледаше с терзание. — Дали Делиамбър не е сбъркал тогава? Има ли значение кой трябва и кой не трябва да бъде коронал? Мисля, че като човек съм добър, а понякога дори се смятам за мъдър управник. При все това светът се разпада. Въпреки моите най-големи усилия или благодарение на тях — не знам кое е вярно. Може би щеше да е по-добре за всички, ако си бях останал един скитащ жонгльор, Карабела.