Стигнаха при реката малко преди здрач. Първо короналският флотер, след минути — другите два. Валънтайн побърза да слезе и пое към брега на Стейче.
Добре помнеше тази река от годините си на изгнание, когато заедно с трупатажонгльори се спасяваше от гнева на метаморфите на Илиривойн. Застанал до бързите й води, той се сети за онова бурно пътуване през разкиснатия от дъжд Пиурифейн. И за онова злополучно пътуване със сала между каманаците, водовъртежите и бързеите на побеснялата река към Ни-моя…
Но тук нямаше и помен от бързеи, реката беше широка, спокойна, наглед проходима.
— Нима това е Стейче? — попита Карабела. — Все едно е някоя друга река.
Валънтайн кимна.
— Бурна е на север. А в тази си част е по-миролюбива.
— Но едва ли е кротка. Ще я преминем ли?
— Трябва — отвърна Валънтайн, взрян в мержелеещия се в далнината Пиурифейн.
Тъмата вече настъпваше и сгъстяващият се мрак на страната на метаморфите изглеждаше непроницаем, неизмерим, херметичен. Валънтайн усети как настроението му се разваля. Не беше ли лудост тази експедиция в джунглата? Как да я окачестви? Нелепа, наивна, обречена? Може би. Вероятно подигравките и срамът ще са единствените последици от тази гламава, безразсъдна прошка. И тогава май ще е най-добре да се откаже от короната, която и без това никога не бе желал истински, в полза на някой по-брутален и решителен мъж.
Може би. Може би.
Забеляза как близо до отсрещния бряг се появи странно и мудно създание — пръчковидното същество с бледосиня кожа и единствено огромно тъмно око, цвъкнато върху сплесканата луковидна чутурка се зататрузи по плиткото. Докато Валънтайн гледаше, смаян от грозотата и неповратливостта на киликанзерчето, което изведнъж заби брада в калта и започна да се върти, сякаш искаше да издълбае дупка.
Приближи се Слийт, но Валънтайн, изцяло погълнат от гледката, не му обърна веднага внимание. Но когато го погледна, забеляза, че Слийт е умислен, дори смутен.
— вярно ли е, че ще лагеруваме тук, милорд? — попита той. — И чак на сутринта ще пробваме дали може да прекосим реката с флотерите?
— Да, Слийт.
— Бих ви предложил да пробваме още тази вечер, ако е възможно.
Валънтайн се навъси.
— Май планувахме да пробваме с флотерите утре сутринта, като първо изчакаме и останалите от групата и чак след това да преминем в Пиурифейн. Не беше ли така?
— Да, милорд, но…
Валънтайн го прекъсна
— Значи бивакът трябва да е готов преди мръкнало, нали, Слийт? — Короналът реши, че този въпрос е приключен и пак се извърна към реката. — Виждаш ли онова грозобойниче отсреща?
— Громуорка ли имаш предвид?
— да. Защо е забил муцуна в калта?
— бих казал, че си копае скривалещи. За да се скрие от бурята. Защото усеща, че…
— Буря ли? — попита Валънтайн.
— Да, милорд. Това се опитвах да ви кажа. Погледнете небето!
— Потъмняло е, защото настъпва нощта.
— Исках да кажа, погледнете към изток.
Валънтайн се давъртя и погледна към Гихорна, където се предполагаше небето да е посивяло, дори почерняло по това време на деня. Но вместо това на изток се ширеше някак противоестествен залез: розовият с примеси на жълто и бледозелено небосклон бе набразден от странен постелен блясък. Небето сякаш вибрираше от силата на багрите. В света цареше неимоверно умиротворение. Долавяше се само стремителният бяг на водите и никакъв друг звук — нито вечерните песни на птиците, нито особените крясъци на малките алени жабки, живеещи тук с хиляди. И въздухът беше сух до възпламеняване.
— Пясъчна буря, милорд — каза тихо Слийт.
— Сигурен ли си?
— Да. Най-вероятно е вече да бушува на морския бряг. През целия ден вятърът вееше от изток. Сух вятър от океана, ваша светлост, какво ще кажете?
— Мразя сухите ветрове — измърмори Карабела. — От онзи, на който ловците на дракони викат „посланието“, ме хващат нерви.
— Знаете ли нещо за тези бури, милорд? — попита Слийт.
Валънтайн кимна притеснено. Един коронал е винаги добре запознат с географията. Пясъчните бури в Гихорна са редки, но широко известни със свирепите си ветрове, остъргващи дюните като ножове и носещи тонове пясък към вътрешността. Това се случва веднъж на две-три поколения, но се помни дълго.
— Какво ще стане с нашите хора в Гихорна? — попита Валънтайн.
— Няма да им се размине — каза Слийт. — Може би вече ги брули. Бурите в Гихорна са бързи. Чуйте, чуйте, милорд!
Надигаше се вятър.
Валънтайн чу все още далечния нисък съскащ звук, който наруши пълната тишина. Предвестие за пробуждащия се бяс на раздразнен колос, грозящ да се превърне в страховит, оглушителен тътен.