— И аз това предлагах — вметна Слийт.
— Чудесно — каза Валънтайн. Нареди на Слийт да се заеме с подготовката на флотерите за преминаване на реката и попита Елидат: — Кой управлява вместо теб в Замъка?
— Регентски съвет. Спрях се на Стазилейн, Дивис и Хисун.
— Хисун?
Лицето на Елидат пламна.
— Смятах, че искаш той бързо да расте в йерархията.
— Да, така е. Добре си направил, Елидат. Но подозирам, че някои хора не са били във възторг.
— Вярно е. Принц Манганот, херцогът на Халанкс и…
— Няма значение. Знам кои са — каза Валънтайн. — След време ще променят мнението си.
— И аз мисля така. Момчето е изумително. Наблюдателно, умно, с чувство за собствено достойнство. Умее да се учи от грешките си. Напомня ми донякъде теб на неговите години.
Валънтайн поклати глава.
— Не, Елидат. Той е съвсем различен и май точно това ценя най-много. — Усмихна се и допълни: — Разбираш какви са намеренията ми за него, нали?
— Мисля, че да.
— Това смущава ли те?
— Не, и ти го знаеш — отговори спокойно Елидат.
— Да. Знам — каза Валънтайн и побърза да се извърне, за да скрие блесналата в очите влага.
Вятърът, който носеше пясък, със зловещ вой връхлетя върху горичката точно на изток и като с невидими ножове и разряза на парцали широките листа на дърветата с тънки стъбла. Валънтайн усети как рой песъчинки го жилна по лицето, извърна се и се закри с наметката си. Другите сториха същото. На брега на реката край флотерите кипеше трескава дейност.
— Имам за теб твърде странна новина, Валънтайн — каза Тунигорн.
— А именно?
— Надзорникът, който пътуваше с нас от Алайзор…
— Уай-Юлисаан? Случило ли му се е нещо?
— Шпионин е на променящите се, милорд.
— Какво? — възкликна Валънтайн.
— Делиамбър го издебнал през нощта как беседва мислено с някого. И когато твоят скандар и амазонката го спипали, Уай-Юлисаан започнал да променя формата си като демон в клопка.
— Невероятно! — изфуча Валънтайн. — През всичките тези седмици да влачим с нас шпионин и да го посвещаваме в какво ли не! Как са постъпили с него?
— Канеха се тази вечер да ти го доведат за разпит — каза Тунигорн. — Но заради бурята Делиамбър реши, че е по-разумно да изчакат.
— Милорд! — извика от брега Слийт. — Готови сме да прекосим реката!
— Има и други новини — каза Тунигорн.
— Да тръгваме. Ще ми ги кажеш пътьом.
Забързаха към флотерите, подгонени от безмилостния вятър, под чийто напор се превиваха дърветата. Карабела се спъна и насмалко не падна, но Валънтайн я хвана и здраво я обви с ръка. Толкова беше крехка и слаба, че всеки порив можеше да я отнесе.
— На тръгване от Пилиплок разбрах, че в Кинтор някой си Семпетурн, пътуващ проповедник, се самопровъзгласил за коронал и някои хора го акламирали.
— Нима? — попита едва чуто Валънтайн, за когото новината явно бе дошла като гръм от ясно небе.
— Това не е всичко. В Дюлорн се появил някакъв гхайрог на име Ристимаар, имало лъжекоронал и в Ни-моя, а може би във Велатис или Нарабал.
— Става така, както си мислех — с гробовен тон каза Валънтайн. — Божественият наистина се е обърнал срещу нас. Общността е разклатена. Самото небе се е разкъсало и ще се стовари върху ни.
— Качвайте се, милорд! — извика Слийт.
— Твърде късно — измърмори Валънтайн. — За нас вече няма да има прошка.
Докато се настаняваха във флотерите, бурята връхлетя с целия си бяс. Първо за миг настана странна тишина, сякаш самият въздух се беше подплашил и бе отстъпил мястото си на вакуум, в който не вирее никакъв звук. Сетне се чу глухо гъргорене и връхлетя с вой и ръмжене бурята.
Но Валънтайн вече беше във флотера с Карабела и Елидат. Возилото тромаво се измъкна от дюната и когато стигна до реката, пое по нейната повърхност.
Сред мрака на небето се търкаляше странно валмо от лилаво-зелена светлина, сякаш изтъкано от два запалени слоя въздух. Черните води на реката тревожно набъбваха и се нагъваха от внезапните катастрофални промени в налягането, а бесните ураганни пръски издълбаваха кратерчета като следи от шарка върху повърхността. Флотерът подскачаше като обезумял. Карабела имаше чувството, че се задушава, на Валънтайн му се виеше свят. Каскадите от пясък гравираха прелестни рисунки върху прозорците, но скоро ги матираха. Всичко извън флотера стана невидимо и се чуваше само бумтенето на вятъра и барабаненето на пясъка върху корпуса.
Странно замайващо успокоение обзе Валънтайн, който по мятанията на флотера прецени, че има вероятност возилото всеки миг да се преобърне.