Навсякъде го приемаха безпрекословно. Та нали в края на краищата той бе един от регентите. Но той бе усетил, че се сдобива с властнически ореол дълго преди Елидат да го назначи в триумвирата. Отдавна усещаше многозначителни погледи навсякъде, където се появеше. Погледи, в които се четеше: „Това е любимецът на лорд Валънтайн. Дойде от никъде, а вече е принц и ще продължи да се издига. Уважавай го и му се подчинявай. Ласкай го. Бой се.“ Отначало смяташе, че няма да се промени сред цялото това внимание. Но дори походката му беше станала друга. Не беше вече напереното, но и предпазливо хлапе от Лабиринта, нито извиняващият се новак, изненадващо възнесен сред Силните в кралството, а истински млад лорд, който осъзнава какво може и иска и е готов да приеме съдбата си.
Днес Хисун се отби в онази част от Замъка, където наминаваше рядко — в северното крило, при квартирите на гвардейците, множеството постройки, приличащи на кошер и построени по времето на лорд Дизимаул и лорд Ариок неизвестно защо и при скупчените на едно место съборетини без покрив, целта на чието изграждане бе още по-неясна. Когато се отби тук преди месеци, екип от археолози — двамина гхайроги и една врунка начело на скандари-работници проучваха развалините, които според врунката датирали от царуването на лорд Дамланг, наследникът на лорд Стиамот. И сега Хисун искаше да види докъде са стигнали проучванията. Но разкопките бяха приключили. Постоя малко върху една дървена разрушена стена, загледан към невъзможно далечния хоризонт, полускрит от гигантското рамо на Върха.
Кои градове се намираха там? Госиф, Тентаг, а по-нататък — или Минимул, или Грийл. Зад тях май беше гигантът Стий, сравняващ се по величие само с Ни-моя. Градове, които не беше виждал никога и може би никога нямаше да види. Самият Валънтайн неведнъж бе казвал, че животът му е минал в Замъка, като така и не е успял да посети Стий. Този свят бе прекалено голям за да го опознаеш или по-точно за да го разбереш за един човешки живот.
Как ли я карат точно в този момент тридесетте милиона жители на Стий, Ни-моя, единадесетте милиона на Пидруид и останалите в Алаизор, Треймон, Пилиплок, Мазадон, Велатис, Нарабал? Сред паниката, глада, крясъците на новоизлюпените пророци и лъжекоронали… Положението вече бе почти неудържимо. Бъркотията в Зимроел бе невъобразима и единственото, което се знаеше със сигурност, бе фактът, че нещата не отиват към добро. Наскоро бе дошла новината, че и в Алханроел са плъзнали същите напасти по растенията, което означаваше, че и главният континент ще бъде обзет от същата лудост. Носеха се слухове за ритуали в прослава на морските дракони, извършвани открито в Треймон, рояха се някакви мистериозни общности от сорта на „Рицарите на Декерет“, „Братство на Върха“ и ставаха какви ли не още щуротии — зловещи, тревожни предвестници на още по-голям катаклизъм.
Според някои Маджипур притежавал някакъв наследствен имунитет към световната неизбежност на промените само защото социалната му система не била претърпяла буквално никакво развитие за хилядолетията от създаването си. но Хисун бе изучавал задълбочено историята както на Маджипур, така и на майката Земя, за да е наясно, че дори едно толкова кротко население като тукашното, живяло в стабилност и охолство от векове, приспано от щедростта на климата и растителното изобилие, най-изненадващо ще се изметне към анархия и тотално ще се разпадне, ако ненадейно тези здрави опори рухнат. Началото беше положено и тепърва предстоеше най-лошото.
Хисун нямаше представа за причината на бедствието, нито за взетите мерки, които явно бяха недостатъчни. Но дали бе възможно да се направи нещо? За какво са управниците, ако не за да поддържат благосъстоянието на своя народ? И ето, той, Хисун, зле информиран, отстранен, безпомощен, е един от властимащите, който поне за момента е изолиран изцяло в Замъка. Разбира се, не беше негова отговорността за овладяване на кризата. как ли се чувстват тогава истинските миропомазани управници на Маджипур? За Хисун погребаните в дъното на Лабиринта понтифекси бяха нещо като слепи къртици, които едва ли знаеха какво става по света — това важеше дори за личностите, които бяха сравнително жизнени и с всичкия си. Но теоретично не понтифексът, а короналът дърпаше конците на събитията в Маджипур. И ето че Хисун все по-ясно проумяваше, че и короналът е откъснат от действителността тук, на обвитите с мъгла висини на Замъка, като е не по-малко изолиран от понтифекса в неговата бърлога. Предприеманите от време на време големи обиколки донякъде заздравяваха връзките с поданиците. Но нима точно сега короналът не пътешестваше по света? Ала цереше ли това зейналата в сърцето на света рана? Къде ли е в момента короналът? Предприема ли нещо? И кой от тукашните силни на деня беше чул от месеци насам поне дума от него?