Я-та, я-та, я-та — вум.
И от другата страна:
— Семпетурн! Лорд Семпетурн! Да живее, да живее, да живее лорд Семпетурн!
Дъждът заваля по-силно. Заповяда си да се маха час по-скоро оттук. Планинци отстрани в градинката и само Божественият знае каква дивотия вилнее отпред на пътя, и Рицарите на Декерет лудеят в гръб — ама че каша. И дори Кристофон да беше сред рицарите, не желаеше да вижда изцъклените му от преданост очи и вдигнатите за нов вид звездно приветствие ръце. Хукна. През Малибор към Дизмаул, по Дизмаул към малката алея, свързана с Маламола — нима бе дръзнала?
Я-та, я-та, я-та — вум.
Внезапно зърна маршируващи индивиди, които вървяха към нея по улица Дизмаул. Крачеха като роботи, по девет-десет рамо до рамо, удряха крак, леви-десни, леви-десни, и бълваха тези монотонни звуци в безкраен, настойчив, пронизващ ритъм. Щяха да я прегазят без дори да я забележат. Милилейн се шмугна в алеята — и се натъкна на задръстила противоположния й край орда мъже и жени със зелено-златни ленти на ръкавите, които ревяха хвалебстния за новия лорд Стиамот.
Заклещена! Всички луди бяха излезли наведнъж тази вечер.
Огледа се отчаяно, видя вляво някаква полуоткрехната врата и побърза да се мушне вътре в сградата. Озова се в тъмен коридор, от чието дъно долиташе слабо монотонно пеене и остра миризма на странен тамян. Налетяла бе на някакво светилище. Може би някой нов култ. Но поне нямаше изгледи да отнесе пердаха. И да изчака, докато разните побъркани тълпи навън се разкарат нанякъде.
Предпазливо пое по коридора и надникна в крайната стая. Тъмя. Ухание. В единия край подиум, украсен с нещо като два малки морски дракона, между които стоеше сериозен, мълчалив лийман, чиито три очи тлееха като въглени. На Милилейн й се стори, че това беше уличният продавач, от когото веднъж беше купила наденичка за пет крони. Но може и да не беше той. В края на краищата лийманите си приличаха като две капке вода.
Прегърбена фигура, която миришеше на гхайрог, се приближи и прошепна:
— Идваш навреме за причастието, сестро. Добре дошла и нека да ти дадат мир морските дракони.
Морските дракони?
Гхайрогът леко я хвана за лакътя и също така леко я въведе в стаята, за да заеме място сред коленичилата мърмореща сбирщина. Никой не я погледна — никой никого не поглеждаше. Всички очи бяха вперени в лиймана между двата спаружени морски дракона. Милилейн също го зяпна. Не посмя да се огледа от страх да не види тук свои приятели.
— Вземете — пийте — съединете се — заповяда лийманът.
Предаваха чаши с вино от проход до проход. С крайчеца на окото Милилейн забеляза, че всеки богомолец, щом се докопаше до чашата, я поднасяше към устните си и жадно пиеше, така че се налагаше постоянно да я пълнят отново, докато обикаля стаята. В този момент най-близката се беше заглавила четири реда пред нея.
Лийманът провъзгласи:
— Ние пием. Ние се съединяваме. Вървим напред и прегръщаме Водния крал.
Лийманите наричаха водни крале морските дракони и на Милилейн й просветна. Те боготворяха драконите, така се говореше. И си помисли, че може би в това има нещо. Всичко друго се беше сгромолясало: я да дадем света на морските дракони. Видя, че чашата с вино е само два реда пред нея, но се движеше все така бавно.
— Отивахме сред Водните крале, преследвахме ги, убивахме ги — изрече лийманът. — Ядяхме тяхната плът и пиехме млякото им. И това беше техният дар за нас и тяхната голяма доброволна саможертва — те са богове и е правилно и свойствено на боговете да отдават своята плът и своето мляко на по-дребните хорица, да ги хранят и да ги правят богоподобни. И сега идва времето на водните крале. Вземете. Пийте. Съединете се.
Чашата пъплеше вече по редицата на Милилейн.
— Те са великите на света — напевно говореше лийманът. — Те са господарите. Те са монарсите. Те са истинските Власти и ние им принадлежим. Ние и всички други обитатели на Маджипур. Вземете. Пийте. Съединете се.
Сега съседката вляво си сръбваше вино. Милилейн бе обзета от диво нетърпение — беше толкова гладна, толкова жадна! — че едва се сдържа да не издърпа чашата от ръцете й от страх, че за нея не ще остане нито капка. Но изчака. И най-после чашата се озова в ръцете й. Тя впери поглед във виното: тъмно, гъсто, блестящо. Изглеждаше странно. Колебливо отпи. Сладко и остро, тежко. Отначало си помисли, че никога не е пила нещо подобно, но после този вкус й се стори е познат. Отпи пак.